искреността и силата си…
— Не би ми било трудно да го призная — каза Кристиане.
— Ако тогава се осмеля — продължи Самуел — да предположа, че сте могли да сравните този жар и тази сила с мекотата и бледността на Юлиус…
Кристиане отново прекъсна Самуел.
— Господин Самуел — каза тя твърдо, — на този свят обичам само съпруга си и детето си. Те владеят цялата ми душа. Тази привързаност е достатъчна за амбициите на моето сърце. С това то се чувствува богато и никога няма да посмее да сравни богатството си с това на другите.
— О, добродетел от камък! — горчиво извика Самуел. — Тази непреклонност е може би почтена, госпожо, но никак не е ловка. Кой знае дали с по-малко гордост и твърдост и повече гъвкавост и изтънченост нямаше да ме размекнете и аз да се окажа по-слаб, отколкото се мисля? За жалост дори не се опитахте да ме излъжете!
Кристиане осъзна тактическата си грешка по отношение на един такъв неприятел.
— На свой ред ще ви кажа, господине — каза тя, — че не исках да ви засягам.
— Да не говорим повече за това — хладно отговори Самуел. — Сега, госпожо, трябва да се сбогувам с вас. Обещах да се появя пред вас само когато с един знак повикате най-смирения от вашите поклонници. Бъдете спокойна, никога нищо не забравям, чувате ли, нищо от това, което съм обещал.
— Как! — промълви Кристиане.
— Пред абсолютно нищо, госпожо! — каза отново със заплашителен поглед Самуел. — Що се отнася до клетви, имам следния злочест недостатък: безпощадна памет. Гретхен може би ви е казала?
— Гретхен ли! — извика Кристиане, като трепереше. — Ох! Господине, как смеете да споменавате това име?
— Това, което е сторено, госпожо, е единствено заради вас.
— Заради мен! Ах, господине, не ме правете съучастница, дори и неволна, в такова отвратително престъпление.
— Заради вас, госпожо! — повтори Самуел. — За да ви докажа, за да ви докажа, че когато обичам и искам нещо, съм способен на престъпления.
За Кристиане, силно смутена и уплашена, пристигането в този момент на Юлиус бе истинско спасение.
— Поздравих твоите актьори и наши другари — каза той. — Сега съм на твое разположение. До утре, Самуел.
— Утре може би вече няма да сме тук, Юлиус.
— Как! В Хайделберг ли се връщате вече? — каза Юлиус.
— Възможно е.
— Но предполагам, че няма да приемеш условията на професорите?
— О, не — отговори Самуел. — Утре те ще приемат нашите.
— Крайно време беше! — каза Юлиус. — Няма значение! Ще гледам да дойда преди вашето заминаване утре. Казвам ти довиждане само за тази вечер.
— Сбогом, господине — каза Кристиане на Самуел.
Самуел отговори:
— Довиждане, госпожо.
Предвижданията на Самуел не се оказаха прекалено дръзки. На следващия ден пратениците на академичния съвет се върнаха, придружени от шивача, обущаря и колбасаря, които бяха натупали благородния Трихтер. Бяха приели всички условия на студентите, дори и обезщетенията. Тримата търговци поискаха прошка от свое име и от името на всички буржоа.
Трихтер се държа достойно. Той прие със сериозно изражение парите от своя шивач, чу молбите на тримата си противника и когато свършиха, им каза учтиво:
— Прощавам ви, макар да сте отрепки.
Студентите си тръгнаха със съжаление от чудесната гора, в която бяха прекарали тъй хубави дни. Поеха на път следобед и пристигнаха в Хайделберг вечерта.
Целият град бе осветен. Търговците, застанали на прага на вратите си, размахваха във въздуха каскетите си с мощни възгласи, ругаейки наум студентите, на които винаги трябваше да се отстъпва. През цялата нощ Хайделберг бе едновременно удовлетворен и засрамен, като онези градове, превзети с щурм след дълга обсада и глад, когато победителят донася едновременно смут и храна.
LV
КОГАТО ПРЕДОПРЕДЕЛЕНОТО ВЪРШИ СВОЕТО ДЕЛО
Изминаха два месеца. Есента вече простираше в горите и полята своята златиста пелена, а плътен килим от паднали листа приглушаваше шума от колелетата на пощенската кола на барон Хермелинфелд, който пътуваше в този сив октомврийски ден по пътя от Франкфурт за Ебербах. Без камшика на кочияша и звънците на конете колата щеше да препуска безшумно като полет на лястовица.
Угрижен и мрачен, с притисната на ръката глава, баронът гледаше разсеяно бягащите дървета и храсти по пътя. Изведнъж видя на една скала човешко същество, което полетя като стрела и изтича по склона или по-скоро падна пред конете и почти под колелата, като викаше:
— Спрете! Спрете!
Въпреки промяната във вида й и блуждаещия й поглед баронът позна Гретхен. Той накара кочияша да спре.
— Какво има, Гретхен? — попита той загрижено. — Нещо страшно ли се е случило в замъка?
— Не — отговори Гретхен със странен глас. — Все още Господ бди над тях. Но и Самуел бди. Ще стигнете навреме. Но ще бъдете ли толкова мощен за доброто, колкото е другият за злото? Няма значение! Мое задължение е да ви предупредя, макар да трябва да се червя от срам. Като ви видях отгоре, изтичах, защото инстинктът ми за добро, който дяволът не успя да убие в мен, ми повелява да говоря с вас.
— Не сега, мило дете — отговори меко барон Хермелинфелд. — Тъжният повод, който ме води в Ебербах, не ми позволява никакво закъснение. Нямам минута за губене. Дали ще мога да намеря сина си в неговия дом?
— В неговия дом? Какво наричате негов дом? — отговори Гретхен. — Мислите ли, че е господар на този замък? Не, той не е господар, а и жена му не е господарка. Впрочем може би тя ви е накарала да дойдете? Тя ли ви накара да дойдете?
— Бълнуваш ли, или имаш температура? — попита баронът. — Не зная какво означават тези думи. Не, не Кристиане ме накара да дойда. Идвам при децата си с лоша новина, но не съм получавал вест от тях.
— Ако новината ви е новина за смърт — отговори Гретхен, — сравнено с това, което имам да ви кажа, ще е нищо. Защото по-добре сигурна смърт, отколкото евентуален позор!
— Позор! Как! Какво искаш да кажеш? — извика баронът спонтанно при решителния и убедителен тон на козарката.
— Слушайте — каза Гретхен. — С кола няма да пристигнете в замъка за по-малко от петнадесет минути. Слезте и като минем по прекия път, ще ви заведа за десет минути. Докато вървим, ще ви издам тайни, които съвестта ми сама не би си признала. Но паметта на пастора, който спаси моята майка, ми заповядва да спася дъщеря му. Не трябва да се допуска г-н Ебербах да разбие главата си в стените на този проклет замък. Не бива да оставим г-жа Кристиане да полудее като бедната Гретхен, не бива да допуснем детето, закърмено от моята коза, да остане сираче. Елате с мен, ще ви разкрия всичко.
— На твое разположение съм, Гретхен — каза баронът, обхванат от тревога въпреки волята си.
Той слезе от колата, нареди на кочияша да го чака пред замъка и с все още бодрата си, младежка крачка тръгна с Гретхен по пътеката, която тя му сочеше.
— Ще говоря, докато вървим — каза Гретхен. — Първо, защото бързате, и второ, защото така нито едно дърво, нито един храст от моята гора няма да чуе пълния разказ за моя позор.
Тя трепереше с цялото си тяло.
— Съвземи се, детето ми — мило каза баронът, — и говори без страх пред един стар приятел, пред един баща.
— Да, истински баща — каза Гретхен, — и ще ми помогнете в моето затруднение. Знаете, струва ми се,
