непременно държиш да придружиш Юлиус, аз поемам Вилхелм и ще стана като негова майка, за да те заместя.
— О — каза Кристиане, като клатеше глава, — една майка не може да се замести. О, Господи! Ами ако Вилхелм се разболее, докато не съм тук? Ако умре! Вие сте прав, татко, не само за тези които ме ненавиждат, но и за тези, които обичам. Веднъж вече правих едно пътешествие и при моето завръщане намерих баща си в гроба. Ами ако при сегашното завръщане видя гроба на детето си? Не, нека Юлиус да замине, щом се налага. Аз ще остана да бдя над сина си.
— Кристиане — каза Юлиус, — ти си изтъкана от разум и нежност. Остани с нашия Вилхелм, това е и моето желание. Нашата раздяла ще бъде болезнена. Но ти без твоето дете, детето ти без теб, това ще бъде по-жестоко от всичко. Аз съм мъж и може да страдам далеч от теб, но щом се върна след три или четири месеца, целувките ти ще изтрият сълзите ми. Но ако той се разболее и ти не си тук, за да го спасиш, това ще е краят и целувките ти на връщане няма да помогнат с нищо. На него си още по-необходима, отколкото на мен.
И за да приключи с въпроса, той каза:
— Кога трябва да тръгна, татко?
— Уви, колкото и да не ми се иска да настоявам — каза баронът, — това трябва да стане още тази вечер.
— О, не! — извика Кристиане.
— Хайде, успокой се, момичето ми — каза баронът. — Ако на Юлиус му се налага да замине, не е ли по-добре да скъсим този тъжен момент на раздялата? Колкото по-скоро тръгне, толкова по-скоро ще се върне. Впрочем бедният ми брат не може дълго да чака и ако Юлиус не пристигне навреме, за какво е цялото това пътуване? Осведомих се за разписанието на корабите, които ще отплуват. Корабът „Комерс“ заминава от Остенде след два дни. Ако го изпусне, Юлиус ще трябва да чака петнадесет дни до следващия. Ще бъде много късно. Още повече че „Комерс“ е бърз и сигурен кораб. Не трябва да се пропуска тази възможност. Помисли си, моя Кристиане, какво успокоение за нас ще бъде да знаем, че Юлиус пътува с добър кораб. „Комерс“ е най-лекият и с най-здрава конструкция параход в Остенде. Сигурен съм, че с него Юлиус ще пристигне навреме, а ти ще бъдеш сигурна, че ще се върне.
— О, татко — каза Кристиане. — Работата е там, че никак не съм подготвена за такава внезапна раздяла. Няма ли да ми оставите поне един или два дни, за да свикна с тази жестока мисъл?
Намеси се Юлиус:
— Татко, кога отпътува „Комерс“?
— Вдругиден.
— В колко часа?
— В осем часа вечерта.
— Е, добре! Скъпи татко, като платим двойно на кочияша, няма да са необходими повече от тридесет и шест часа, за да пристигна в Остенде. Имам четиридесет и осем часа пред себе си. Приемам всичките ви доводи: трябва да пътувам с „Комерс“, за да мога да видя чичо си още жив и за да бъдете спокоен, що се отнася до мен. Но не искам да отнемам от скъпата си Кристиане нито една минута от тези, които ни принадлежат. Ще тръгна утре сутринта.
— Ще дойда с теб до Остенде, нали? — попита Кристиане.
— Ще решим това — каза Юлиус.
— Не, искам това да бъде решено още сега.
— Е, добре, така да бъде! — каза Юлиус, като погледна баща си.
След като решиха нещата така, Кристиане остави за момент Юлиус и барона сами и отиде да даде нареждания да подготовката на пътуването.
Бащата и синът размениха няколко думи тихо.
Кристиане се върна почти веднага. Тя беше дала разпорежданията си и скъпеше последните минути, които й оставаха.
Вечерта премина в някакво тъжно очарование. Няма нищо по-болезнено и едновременно с това по- нежно от тези раздели. Точно тогава се усеща колко много се обича! Тогава човек е обзет от мъчителна, горчива нежност, която не може да се почувства при пълнотата на установените и постоянни връзки. Сърдечните мъки разкриват колко здраво е било това, което е свързвало единия с другия. Изминалото щастие се измерва с нещастието, което настъпва, защото за любовта няма по-сигурен барометър от болката.
Баронът се оттегли рано, за да си почине след измерителния ден и за да е готов за следващия.
Кристиане и Юлиус останаха сами, за да плачат, да се утешават, да гледат своето дете в люлката, да си казват колко ще бъдат нещастни един без друг, да се заричат да не страдат много, да си обещават, че няма да се забравят. След това всеки един от тях се опитваше да се усмихне, за да убеди другия, че няма да му бъде толкова мъчно и че това пътуване не е чак толкова голямо нещастие. Но не след дълго тези фалшиви усмивки се изобличаваха и смехът се превръщаше в ридания.
Но нощта напредваше. Те бяха в стаята на Кристиане.
— Късно е — каза тя. — Имаш нужда от почивка, за да си подготвен за изморителните дни, които те очакват.
— Гониш ли ме? — попита Юлиус, като се усмихваше. — След като ще бъдем разделени толкова много дълги нощи, ти ме гониш?
— О, мой Юлиус! — извика Кристиане, като му запуши устата с целувка. — Обичам те!
Когато утрото навлезе крадешком в стаята на Кристиане, тя спеше дълбоко. Тежестта на толкова много вълнения се оказа по-силна от нея. Едната й ръка бе провисна-ла от леглото, другата беше свита към натежалото й чело. В цялата й стойка, в черните кръгове под очите й, в отпуснатостта на крехките й крайници се усещаше едно изтощение, което се дължеше на прекалено голямата й душевност. На моменти сенки прекосяваха челото й и нежното й лице се присвиваше като в лош сън.
Тя беше сама.
Изведнъж широко отвори очи, седна на леглото си и се огледа наоколо.
— Виж ти — каза тя. — Стори ми се, че Юлиус е тук. След това рязко скочи от леглото и изтича в стаята на Юлиус.
Стаята беше празна.
Тя позвъни. Дойде нейната камериерка.
— Мъжът ми! — извика тя. — Къде е мъжът ми?
— Замина, госпожо.
— Заминал! Без да ми каже сбогом! Хайде де!
— Той ми заръча да ви кажа, че е оставил писмо за вас.
— Къде?
— На камината, във вашата стая.
Кристиане изтича в стаята си.
На камината имаше две писма, едното от Юлиус, другото от барона.
Юлиус обясняваше, че е искал да спести на Кристиане тревогите на последното сбогуване. Страхувал се, че няма да има сили да замине, ако я види нажалена и разплакана като предната вечер. Препоръчваше й смелост: тя нямаше да бъде сама, детето й беше с нея. Самият той не се ли бе примирил, разделяйки се едновременно с жена си и сина си.
Кристиане бе прочела последната дума от писмото отдавна, но продължаваше да го гледа, неподвижна, втренчена, ужасена, без да плаче.
Камериерката взе малкия Вилхелм от люлката му и го постави в скута на неговата майка.
— А, ето те и теб — каза тя разсеяно.
И го върна на камериерката.
— А баща му, какво ми пише той?
Тя прочете писмото на барона:
„Мое скъпо момиче,
Прости ми, че отведох мъжа ти толкова внезапно. За какво да удължаваме сърцераздирателните
