И той бързо се, изкачи по стълбите, които водеха към салона-будоар.
LX
СЪДБАТА ПОМАГА НА САМУЕЛ
Кристиане прекара в мрачно настроение този първи ден от раздялата. Беше се приютила на единственото място, където все още имаше радост за нея: при Вилхелм. Не се бе разделяла с него през целия ден, люлееше го, пееше му, целуваше русите му къдрици, говореше му, като че ли можеше да я разбере.
— Само ти ми остана, мой Вилхелм. О, опитай се да изпълниш живота и душата ми, моля те. Вземи моите мисли в мъничките си ръце и ги задръж. Баща ти замина, знаеш ли това? Утеши ме, мое малко дете. Нека да се усмихваме двамата. Усмихни ми се първо ти, след това ще се опитам да го сторя и аз.
Детето се усмихваше, майката плачеше.
Вилхелм изглеждаше по-хубав, по-свеж, по-розов от всякога. Неговата дива дойка все още го хранеше. Когато настъпи нощта, Кристиане го положи в люлката, приспа го, дръпна малките перденца, за да не достигат светлините на лампата до клепачите на детето, отиде в библиотеката, взе една книга и започна да чете.
Но мисълта й не можеше да се задържи над книгата, а витаеше по пътя за Остенде.
Юлиус сигурно беше вече доста далеч. Всяко завъртане на колелата го отдалечаваше бързо от нея. В този миг на Кристиане й се искаше да го настигне преди качването на кораба, за да го види дори и за минута, но беше невъзможно. Струваше й се, че океанът вече стои между тях.
Обхванаха я угризения. Защо когато стана сутринта, веднага не нареди да впрегнат конете и защо не догони беглеца? Ако беше платила двойно на кочияша, можеше да догони Юлиус и да го целуне за последен път.
За съжаление винаги има един последен път. Юлиус беше прав да замине така. Какво щеше да стане с Вилхелм по време на тридневното й отсъствие? Ах, това любимо дете! Винаги детето стои между мъжа и жената!
Всички тези мисли преминаваха през съзнанието на Кристиане в безпорядък и като насън, за което винаги допринася и нощта.
Изведнъж Вилхелм се разплака.
Кристиане изтича при люлката.
Детето, толкова усмихнато и спокойно преди малко, сега се присвиваше, обляно в студена пот. Главата му тежеше като олово, пулсът му биеше бързо и силно.
— Господи! — извика Кристиане. — Само това липсваше: Вилхелм да се разболее.
Да извика, да посегне към звънеца, да вземе детето си, да го притисне до гърдите си, за да може да му предаде от дъха си, здравето и живота си, всичко това за майката бе въпрос на секунди.
Но детето оставаше студено и неподвижно. То дори не викаше вече. Гърдите му започнаха да свирят. Гърлото му се свиваше.
Прислужниците притичаха.
— Бързо! — извика Кристиане. — На конете! Лекар! Детето ми умира. Няма значение какъв. Десет хиляди флорина за този, който ми доведе лекар! Вървете в Некарщайнах, в Хайделберг, където и да е. Но тичайте! О, Боже мой! Боже мой!
Мъжете се втурнаха навън, а Кристиане остана с жените.
Кристиане се обърна към дойката:
— Погледнете Вилхелм — каза тя. — Вие сигурно познавате всички детски болести, иначе не сте добра дойка. Какво му е? Господи, та ние дори не знаем какво му е! Майките би трябвало да учат медицина. О, като си помисля, че лекарството е може би тук, че е съвсем просто, съвсем готово и че трябва само да протегна ръка, а аз не зная какво да правя. О, живот мой, не умирай или и аз ще умра. И баща му точно сега замина! За пари, заради чичо си. За какво са ми на мен този чичо и парите му? Чичо му бил болен? Добре, но детето му също е болно. Моето дете! Моето дете! Хайде кажете? Какво му е?
— Госпожо — каза дойката, — вие много го клатите. Трябва да го върнете в люлката.
— В люлката, така ли? Ето подчинявам ви се, но трябва да го спасите. Няма му нищо, нали? О, моля ви, кажете ми, че му няма нищо.
Дойката поклати глава.
— За съжаление, моя скъпа, добра господарке, това са всички признаци на круп.
— Круп? — попита Кристиане — Какво е това? Щом познавате болестта, значи знаете и средство против нея.
— Господи, госпожо, имах нещастието да загубя първото си дете от тази болест.
— Погубено казвате? Вашето дете е починало от круп? Тогава Вилхелм не е болен от круп, след като се умира от него. Луда ли сте да ми казвате това толкова спокойно, като че ли Вилхелм можеше да умре! И как лекуваха вашето дете?… Но не, излишно е да ми казвате, след като лечението го е уморило.
— Госпожо, пуснаха му кръв.
— И така да е, никой тук не умее да пуска кръв. Какво умеят тогава? Освен това може би е вредно. Нужен е лекар. Ох, тези прислужници толкова се бавят.
И тя впиваше поглед в детето, чието дишане все повече се затрудняваше.
— Те тръгнаха едва преди десет минути, госпожо — каза една камериерка, — а да отиде човек до Некарщайнах и да се върне оттам в галоп са необходими поне два часа.
— Два часа! — извика Кристиане отчаяна. — Но това е цяла вечност. О, какво жестоко и глупаво нещо е разстоянието! А в Ландек няма лекар! Защо дойдохме да се погребем тук? Може би пасторът… Не, той не знае друго, освен да се моли. Е, и това е нещо. Все едно е. Пека някой отиде да му каже да се моли. Бързо, бягайте. Аз също, докато чакам лекаря, ще се опитам да се помоля.
Тя коленичи, прекръсти се и каза:
— Господи!
Тя стана изведнъж. Една мисъл я осени.
— Да — каза тя. — Гретхен! Тя познава тревите и растенията. Нека я потърсят. Не, тя няма се съгласи, трябва да ида аз. Вие останете да пазите детето ми.
И гологлава, без дори да се наметне, тя тичешком слезе по стълбите, прекоси дворовете, покатери се по скалите и за една минута се озова пред вратата на колибата.
— Гретхен! Гретхен! — извика тя.
Никакъв отговор.
— Ах, сега не е време да се правиш на дива и луда. Детето ми умира, чуваш ли? Това е по-важно от всичко. Гретхен, в името на твоята майка, детето ми умира, помощ!
Минута след това вратата се отвори и Гретхен се появи на прага мрачна и унила.
— Какво искате от мен? — попита тя.
— Гретхен — каза Кристиане, — моят беден, малък Вилхелм, знаеш го, нали? Ами той умира. Само ти можеш да го спасиш. Те твърдят, че е болен от круп. Знаеш ли какво е това? Имаш ли средство против това? Да, нали? Защото, ако нямаш лек за тази болест, за какво си учила свойствата на тревите?
Гретхен се усмихна горчиво.
— Тревите? Наистина за какво ми е било да ги изучавам? Вече не вярвам в тях. Всичките те са отровни.
— Ох, ела — каза Кристиане умолително.
— За какво? — отговори Гретхен, без да помръдне. — Казах ви, че растенията ме предадоха.
— Гретхен, моя добра Гретхен, възвърни разума си, верността си, смелостта си. В крайна сметка какво ще ти струва да опиташ?
— Е? — каза Гретхен. — Така да бъде. Ще взема растения, за които майка ми казваше, че са добри за болестите на децата. Но майка ми не беше права. Растенията могат да правят и друго, освен да спасяват децата. Те могат да погубват жените.
— Аз вярвам в растенията — каза Кристиане. — Бързо, вземи тези, за които говориш, и тичай в замъка. Побързай, скъпа моя. Аз се връщам при Вилхелм. Чакам те.
И тя тичешком се върна при люлката на детето.
