— Господине! — отново извика Кристиане.
— Чуйте ме — продължи тя тихо. — След като поставяте една майка пред чудовищния избор между нейната чест и детето й: Е, добре! Спасете Вилхелм и… кълна ви се, че ще бъда ваша.
— Не — каза Самуел, — такива сделки се вършат веднага. Ще го спася след това.
— Тогава не — каза тя. — Нека по-скоро детето ми да умре.
Самуел отвори тайната врата. Тя се втурна ужасена към него.
— Едно предложение — каза тя. — Какво желаете? Да ми отмъстите? Вие не ме обичате, вие ме ненавиждате. Можете да ме накажете и по друг начин, вашата гордост ще бъде все така удовлетворена. Ако се убия тук, пред очите ви, детето ми ще живее ли? Казвам го, вместо да го направя, защото дори ако умра, сте способен да оставите детето ми да умре.
— Наистина — каза Самуел. — И аз отказвам.
— О, Боже мой! Боже мой! Боже мой! — Извика бедната майка, като кършеше ръце.
— Времето минава — каза Самуел. — Госпожо, погледнете детето си.
Кристиане хвърли обезумял поглед в люлката и цялото й тяло бе разтресено. Бедното малко дете вече беше съвсем отпуснато, а дъхът му, който едвам се усещаше, вече приличаше на предсмъртен хрип.
Тя се обърна към Самуел, прекършена и победена.
— Готова съм — прошепна тя със слаб и изтощен глас. — Но знайте това: ако не се убия преди това, ще се убия после.
— Защо? — попита Самуел. — Ако се страхувате, че един ден мога да предявя правата си, обещавам никога, повече да не се появявам пред вас. Впрочем Гретхен не се уби. А тя няма дете. Кристиане, обичам ви.
— Аз ви ненавиждам — извика Кристиане.
— Добре зная това — каза Самуел.
Този вик беше решителен за него. Един вик на детето реши майката.
— О, нещастнико, — каза тя, когато ръцете му я сграбиха, — един ден ще молиш за прошка, но нито Господ, нито аз ще ти я дадем.
LXIII
ДРУГАТА СТРАНА НА НЕЩАСТИЕТО
Няколко седмици след ужасната нощ Гретхен тъкмо се прибираше в колибата си и си тананикаше една от онези непонятни монотонни песнички, обичайни за лудите, когато внезапно вратата се отвори и се появи Кристиане бледа, сломена и страшна.
Тя имаше такъв страдалчески и отчаян вид, че козар-ката се стресна.
— Какво има пак? — попита тя.
Кристиане не отговори. Тя се отпусна на земята, главата й клюмна на гърдите, закри лице с ръцете си и остана така, безмълвна и приведена като статуя на Мъката.
Озадачена, Гретхен дойде и коленичи до нея.
— Госпожо! Скъпа господарке! Какво ви е? — попита тя. — От седем дни не съм ви виждала и бях доста разтревожена. Повече не можем така да стоим далеч една от друга. Какво ви става? Все пак не е възможно вашето нещастие да е станало още по-ужасно?
Кристиане бавно повдигна глава.
— Възможно е — отговори тя.
— Какво говорите? Не, Бог не би допуснал това!
— Бог ли? — повтори Кристиане с горчива усмивка. — Слушай, Гретхен, слушай какво направи Бог: Не зная дали детето, което вложи в утробата ми, принадлежи на моя Юлиус или на Самуел.
Гретхен нададе ужасен вик.
След фаталната нощ Гретхен не отбягваше повече Кристиане, която търсеше само нея.
Онази вечер, когато Самуел най-после позвъни на камериерките, за да им поиска всичко необходимо за лечението на Вилхелм, Гретхен, която бдеше в салона, влезе първа.
И докато камериерките бързаха, а Самуел се бе навел над люлката, Гретхен отиде при Кристиане, която стоеше в един ъгъл неподвижна и със сухи очи.
Тя я погледа известно време с тъга и разбиране. След което й пое ръката и тихо прошепна:
— Заплахите му не са били напразни, нали?
— Какво има? — гордо попита Кристиане, цяла поруменяла.
— Какво ли? Нима не се доверяваш на сестра си по нещастие?
Тя бе изрекла тези думи като упрек, но с огромна нежност и с две едри сълзи на очите, от които цялото високомерие на Кристиане се стопи и тя подаде ръка на козар-ката.
— О, сестро! Поне замълчи.
След това като че ли облекчена от тази изповед, тя потъна в сълзи. От своя страна Самуел също изпълни ужасния договор. Погубвайки майката, той спаси детето.
Когато дойдоха лекарите, те намериха Вилхелм вън от опасност. И тогава видяха по лицето на Кристиане онова, което може би никога няма да се види върху друго човешко лице: небесна радост, смесена с отчаянието на прокълнат човек.
Като прецениха, че няма какво да правят, лекарите се оттеглиха. Само един от тях остана в замъка, от страх да не се повтори нещастието.
Самуел се обърна към Кристиане, изпълнен с уважение:
— Госпожо — каза той, — нямате повече нужда от мен, нали?
— Господине — бе отговорила Кристиане с треперещ глас и без да вдига поглед от него, — спомняте си какво ми обещахте, нали?
— Повече няма да ме видите, освен ако вие не пожелаете това! Да, госпожо. Вие знаете — каза той, като погледна и към двете, — че държа на думата си каквато и да е тя.
След тези думи той ги поздрави и излезе.
Оттогава не го видяха повече нито Кристиане, нито Гретхен.
Два дена по-късно баронът се завърна от Остенде, като донесе на Кристиане последен поздрав от Юлиус.
— Готова ли си за тръгване? — попита я той.
— Къде, татко?
— В Берлин. Нали така решихме?
— Не — отвърна Кристиане, — промених решението си.
Тя отново бе погълната от болестта на Вилхелм: треската от предишната вечер я бе разстроила за известно време. Щеше да бъде неразумно да го водят в такова състояние.
— Ами Самуел? — възрази баронът.
— О, не се страхувам вече от него — поклати глава Кристиане.
— Да не си го виждала?
— Вярвате на моята дума, нали, татко?
— Без съмнение, Кристиане.
— Е, добре! Бъдете уверен, че що се отнася до това, повече не ме грози опасност.
Баронът си обясни странния глас, с който Кристиане му бе казала това, със смущението, което сигурно бе настъпило в съзнанието й След отпътуването на Юлиус и с опасността за Вилхелм. Все пак той настоя, тъй като се страхуваше да я остави сама в този уединен замък. Но тя прояви твърда решителност. Непоносимо бе за нея да живеят заедно. Струваше й се, че очите на свекър й ще открият някой ден по челото й следите от позорните целувки на нещастника, който бе продал детето й.
Имаше нужда единствено от самота: искаше й се и на нея, като и на Гретхен да е сама в света, да се затвори в една колиба и никой да не влиза при нея.
Виждайки, че не може да убеди Кристиане, няколко дни по-късно баронът тръгна сам. Преди да замине, й предложи да изпрати малкия й племенник Лотарио.
— А, не! — извика тя. — Задръжте го. Децата са тези, които ни погубват. Едно-единствено вече ми струва доста скъпо.
— По-рано го обичаше толкова много!
