— Да, много обичах децата и тъкмо в това е моето нещастие.
Баронът отново приписа тези странни думи на големия ужас на жената и майката. Разумът на Кристиане сигурно бе разтърсен от тези два толкова неочаквани удара, станали по едно и също време. Но тя щеше да се съвземе от заминаването на мъжа си, а умът й щеше да се оправи заедно със здравето на нейното дете.
И така баронът замина леко поуспокоен. Кристиане го помоли само да изпрати домашния им лекар в замъка. Баронът познаваше един възрастен лекар, известен специалист по детски болести, който щеше да бъде доволен от една такава възможност за уединение.
В очакване на пристигането му, за да не бъде подложена отново на тревогите от подобна нощ, Кристиане задържа лекаря от Некарщайнах. След като всичко се уреди по този начин и баронът се завърна в Берлин, Кристиане имаше поне утехата, че можеше да се изчервява и да плаче на спокойствие. Един месец тя живя с молитвите си към Бога и до люлката на Вилхелм.
Говореше само с Гретхен и двете изпитваха някаква мрачна радост да смесват своята болка и позор. Някаква нова неразривна връзка ги свързваше завинаги. Гретхен правилно бе казала, че са сестри.
Понякога Гретхен идваше в замъка. Но най-често Кристиане ходеше в колибата. Там те бяха сами и можеха свободно да разговарят.
— Какво да правя! — питаше Кристиане. — Да извикам ли Юлиус? Но писмото ми не може да му бъде предадено, докато е в морето. Какво да правя, когато се върне? Дали да му кажа всичко? Той ще поиска дуел и този дявол ще го убие. Или да скрия от него? Ах, никога няма да имам смелостта за подобно лицемерие!-С какви очи ще го погледна? Как ще му дам да целуне това омърсено лице, където са се притискали устните на другия? Най-лесно ще бъде, ако умра. Ах, ако го нямаше Вилхелм! Колко нещастни сме ние жените, че искаме деца! Моето вече ме осъди на безчестие, сега ме осъжда на живот!
— Да, трябва да се живее — каза Гретхен. — Да умреш, значи да се съмняваш в божието правосъдие. Бъди сигурна, сестро. Този човек ще бъде наказан. Нека бъдем търпеливи и чакаме неговото наказание. Кой знае дали не трябва да допринесем за това? Ние сме нужни тук: нямаме право да си отидем.
Предразсъдъците на козарката проникваха в отчаянието на Гретхен. Лудостта сякаш е заразна. Гретхен, все по-отдалечена от реалния свят, повличаше след себе си Кристиане в своите привидения и химери. Бедната нежна душевност на Кристиане не виждаше бъдещето по друг начин, освен като някакво душевно вълнение, което непрекъснато нарастваше. Нейната съвест трептеше като светлина при силен вятър и нещата вземаха в очите й ужасни и преувеличени размери, тъй както при залез-слънце.
Така Кристиане се вижда с Гретхен всеки ден в продължение на цял месец. Един ден обаче не се появи в колибата. Три дни по-късно Гретхен отиде в замъка: Кристиане не пожела да я приеме. Тя остана заключена в стаята си, без да излиза, без да каже дума, така че Гретхен не можа да разбере какво ново нещастие се бе случило на нейната другарка по участ, че сега не можеше да понесе дори нейния поглед.
Вече седем дена Гретхен не я бе виждала, до вечерта, когато тя се появи в колибата с ненадейната злокобна новина.
Зашеметена от такава голяма беда, отначало Гретхен само успя да извика.
Кристиане скубеше косите си с две ръце.
— Това е моето положение. Какво ще стане с мей? Нима не е прекалено жестоко за една клета жена, която още не е навършила седемнадесет години. А ти говореше за божие правосъдие!
Тогава Гретхен стана, обхваната от някакво необуздано вдъхновение.
— Да, аз говорех за божието правосъдие и все още говоря за това! За всичко това има причини. Господ, който е на небето, не може да ви е изпратил и това страдание заради единственото удоволствие да смаже с още едно мъчение едно такова крехко и младо същество. Слушайте: по този начин той ви изпраща отмъстителя. Да, аз ви го предсказвам: това дете ще отмъсти и за двете ни. Това е наказанието за нещастника, който ни погуби и двете. Ето, грехът създаде и своя съдник! На колене, сестро, и да благодарим на Бога! Подлецът ще бъде наказан.
И в изблик на дива радост Гретхен коленичи и започна да шепне благодарствени молитви.
LXIV
ВЪПРОСЪТ
Тревогата на Кристиане все още не бе лишена от съмнения, което ще рече и от надежди. Навярно бе избързала със своите думи, навярно грешеше: навярно страхът й бе въображаем. Тя изчака.
Тази надежда обаче се оказа само една нова болка, тъй като времето се превърна в мъчение. Всеки ден, всеки час бавно и дълбоко се забиваше като нож в сърцето й с ужасната непоколебимост на нещата.
Накрая дойде моментът, когато тя изгуби всякаква надежда. Страшната истина се появи пред нея с целия си ужас.
Какво щеше да прави с това дете? Можеше ли да го отглежда под името и пред очите на мъжа си, когато това дете принадлежеше на друг? Или пък трябваше да го отхвърли далеч от себе си и да го даде на Самуел, след като това дете можеше да се окаже детето на Юлиус. Коя от тези две крайности бе по-нелепа и жестока? С какви очи щеше да гледа сина си? С гордия и очарован поглед на щастливата съпруга, която би желала да покаже на света плода на своята любов, или гузния и злобен поглед на нещастната прелюбодейка, която би искала да скрие от Бог плода на престъплението си?
Ах, тя нямаше да може да живее лице в лице с живото свидетелство за нейното падение, със злокобната тайна, с този ужасен въпрос, който вечно щеше да стои пред нея.
Нека не забравяме, че Кристиане бе чиста и непорочна душа, неспособна да се примири със злото и вината. Дори неволна, грешката й тормозеше и ужасяваше това невинно младо и честно сърце.
Ами ако всичко кажеше на Юлиус? Не! При първата дума тя щеше да умре. Освен това не беше ли достатъчно да изтърпи целия този позор и цялото това мъчение, без да ги сподели с мъжа си? В крайна сметка не беше ли спасила Вилхелм при тази цена Тъкмо за да убие Юлиус?
Защо не се бе самоубила веднага? Баронът щеше да се грижи за Вилхелм до завръщането на Юлиус. Юлиус щеше да тъжи за нея известно време, след това щеше да се ожени за достойна жена. Сега вече нямаше да умре сама. Самоубийството щеше да се превърне в убийство.
Непрекъснато в безсънните й нощи и в кошмарите й се връщаше един и същ въпрос: „Чие бе детето?“
Имаше дни, когато обичаше това дете. Въпреки всичко, който и да беше бащата, тя не беше по-малко негова майка. Изпитваше умиление при мисълта за съдбата на това бедно създание, отречено още преди да се е родило. Тя се укоряваше за това, че й бе минало през ум да го даде на Самуел, да го отдели от замъка, да го отхвърли от прегръдките си. В такива дни Кристиане бе убедена, че детето е на Юлиус.
Но имаше и дни, а те бяха повече, когато смяташе, че детето е на Самуел. Тя мислеше за него с отвращение, като за крадец, който иска да отнеме на малкия Вилхелм половината от наследството му. Особено през нощта, когато не можеше да заспи, й се явяваха чудовищните видения на неизвестното, тя се проклинаше и желаеше това дете никога да не види бял свят, заплашваше го, заричаше се да го удуши. О, разбира се, че това бе детето на Самуел, в противен случай Бог не би допуснал тя да мрази детето на Юлиус!
Кристиане вече не спеше в леглото си, защото бе решила, че то е прокълнато. Тя се бе изнесла и от стаята на Юлиус, тъй като се считаше за недостойна да влиза в нея. Лягаше на канапето в салона. Беше се погрижила да накара слугите да сложат един диван пред отвора, откъдето бе влязъл Самуел. Но това бе по-скоро предразсъдък, отколкото предпазна мярка, защото Самуел държеше на думата си. Освен това нима той не знаеше нямаше ли и други изходи в този замък, който сам бе построил?
През тези дълги нощи тя почти не спеше, а лежеше пред слабата светлина на нощната лампа, запалена, в случай че детето се почувства зле. Привечер на залез-слънце тя се взираше в тавана с магнетичен поглед, очаквайки, че той ще се срути на главата й и отведнъж ще прекъсне агонията на нейната душа.
Случваше й се в моменти на силни душевни вълнения да си представя буря, която щеше да връхлети върху кораба на Юлиус и да удави мъжа й, или поне да го изхвърли на остров, откъдето никога нямаше да се върне.
