— Нека всички да загинем — казваше си тя. — Той в морето, аз в ада: но поне всичко да свърши.
След това тя падаше на колене пред разпятието и молеше Бог да й прости за тези ужасни мисли.
Това, от което най-много се страхуваше, бе завръщането на Юлиус. Минаха три месеца, откакто бе заминал. Можеше да се върне всеки момент. Когато тази мисъл идваше в съзнанието й, студена пот обливаше цялото й тяло, тя падаше на пода и понякога оставаше по цял час в несвяст.
Една сутрин дойката й донесе писмо.
Кристиане хвърли поглед на плика и извика. Писмото бе от Юлиус.
Цели два часа не посмя да го отвори. Но една мисъл я успокои: писмото беше от Ню Йорк. Значи Юлиус все още не бе на път към дома, защото в противен случай той нямаше да й пише.
Сякаш камък падна от сърцето й.
Но дори и тази радост беше ново терзание за нея.
„Ето докъде стигнах — каза си тя, — да се радвам, че Юлиус не се връща.“
Отвори писмото.
Юлиус действително пишеше, че му се налага да остане в Ню Йорк няколко седмици. Бил пристигнал в отлично здраве. Възторгът от посрещането му чувствително бе подобрил състоянието на болния му чичо Фриц. Въпреки всичко лекарите все още не смееха да дават надежда. Все пак той не можеше да лиши чичо си от своето присъствие, което за него бе като далечен знак от родината и от семейството му, тъй като това бе равносилно да го убие. Юлиус трябваше да отложи тази тежка раздяла. Нямаше да остане и минута повече от това, което изискваха човечността и признателността. Бе оставил душата си в Ландек и се чувстваше ужасно без Кристиане и Вилхелм. От писмото личеше, че се въздържаше да пише по този въпрос, за да не натъжава Кристиане: но все пак любовта и болката преливаха от всеки негов ред.
Поуспокоена от това отлагане, Кристиане тихо потъна в страданието си.
Времето минава дори когато човек страда. Изминаха седмици.
В края на декември баронът дойде да види снаха си и се опита да я откъсне от нейната самота поне в тези тягостни месеци на дъжд и сняг. Тя обаче отказа както първия път.
Оправда се с тъгата от дългото отсъствие на Юлиус. Баронът я намери доста променена. Впрочем, тя призна, че не се чувства добре и че страда.
— Наистина ли? — усмихна се баронът.
— О, вие грешите, татко! — намери сили да каже тя, разтреперана и бледа.
Кристиане бе скрила бременността си от всички. Бе решена да я крие, докато може. Защо? Сама не можеше да каже.
Само Гретхен бе в течение на всичко, но като се имат предвид нейните халюцинации и измислици, тя не бе най-удачната довереница.
Баронът си замина за Берлин, а Кристиане отново попадна в еднообразието на своето отчаяние. От време на време получаваше писма от Юлиус, задържан от седмица на седмица, поради влошаващото се здраве на чичо му. Тя правеше невероятни усилия над себе си, за да му пише няколко кратки и тъжни реда, в които обаче не споменаваше своето състояние, надявайки се, че Бог ще помогне за развръзката на драмата й.
Така мина зимата.
През средата на месец април едно тъжно събитие даде нов ход на тревогите на Кристиане.
Вилхелм се разболя тежко.
Старият лекар, дошъл от Берлин, бе в замъка през първите две седмици. През първите две седмици болестта на детето не изглеждаше много сериозна.
Кристиане бдеше, грижеше се за скъпото си същество с любовта, силата и страстта на майка, на която детето й е струвало по-скъпо от живота.
Скоро обаче болестта рязко промени характера си. Този път не липсваха лекари за детето. Освен възрастният лекар, който бе изключителен специалист, трима-четири-ма от най-именитите му колеги бяха повикани от Франкфурт и Хайделберг за консултации. Напразно.
На двадесет и петия ден от болестта Вилхелм умря. Когато лекарят съобщи злокобната вест на Кристиане, която от няколко дни не можеше повече да се надява, тя нищо не отговори, само погледна стенния часовник.
Часовникът показваше дванадесет и петнадесет минути.
— Ето — прошепна Кристиане, — точно часът на договора. Той трябваше да умре в този час. Това бе сделката с ада, която Бог не можеше да одобри.
И тя тежко се отпусна на колене пред люлката, за да целуне за последен път леденото чело на бедната си малка рожба.
Дали от удара на коленете й върху дъбовия паркет, но й се стори, че нещо прошава в тялото й и тя се почувства разтърсена до дъното на душата си.
„Детето! — помисли си тя, като пребледня. — Да, сигурно е то! Вече изминаха седем месеца!“
Когато, треперейки, се готвеше да стане, баронът, на когото лекарят бе писал в Берлин, пристигна задъхан.
Той държеше в ръката си писмо.
— Късно е, татко — каза Кристиане, като с ръка му посочи мъртвото си дете. — Току-що ни напусна.
— Но аз ти нося една утеха, скъпо мое момиче. Юлиус пристига!
Кристиане подскочи.
— Юлиус ли! — промълви тя по-бледа от трупа на Вилхелм.
— Ето, чети — каза баронът.
И той й подаде писмото.
Юлиус пишеше, че чичо му Фриц е починал, че ще тръгне след погребението и че ще пристигне в Ландек към 15 май.
Беше 13 май.
— Ах, това е чудесно! — изрече Кристиане и припадна.
LXV
НАПОЛЕОН И ГЕРМАНИЯ
Докато всички тези ужасни тревоги разтърсваха сърцето на една жена, Европа бе разтърсена от велики събития.
След дълги колебания Наполеон бе мобилизирал великата си армия и бе обявил война на Русия. Бе тръгнал от Париж на 9 май 1812 година в епичен поход и в момента, когато обезумялата Кристиане се питаше какво й готви съдбата, светът смаян следеше действията на императора.
На 11 май Наполеон пристигна в Майанс, където на 12 направи преглед на войските, разгледа укрепленията и посети великия херцог Хесе-Дармщад.
През нощта на 12 срещу 13 Съветът се събра в тайната зала на двойния замък.
Този път присъстваха и седемте от първото събиране.
Когато всички насядаха около масата, председателят взе думата.
— Приятели и братя — каза той, — започвам без предисловия, защото времето е кратко. Както сами виждате, изглежда, всичко се обръща против нас. Всички очаквахме деня, когато Наполеон щеше да поднови войната, като смятахме, че принцовете ще се възползват от случая, за да се отдръпнат от неговата кауза и поставят шпагите си на страната на враговете му. А какво се получи? Това, което ние очаквахме като знак за обединение на цяла Германия, е вече факт. Наполеон обаче го направи толкова превъзходно и изумително, че немските принцове са с него, а не против него. Победите от Уаграм, от Йена и Мадрид увеличиха редиците на армията, която ще победи Русия. Наполеон повика нашите крале да бъдат тук при преминаването му, за да го посрещнат с почести. Нито един от тях няма да отсъства. В Дрезден той ще се озове сред един двор от венценосци. Кралете на Сакс, Вюртемберг, Австрия, Прусия, Бавария, Неапол ще образуват покорната и бляскава свита на императора. Ето до какво унижение стигнахме! Толкова за кралете. Да минем към народите.
Председателят се обърна към един от седемте, който държеше купчина писма пред себе си, и каза:
— Прочетете докладите.
