— Искам да ме назначат лейтенант под негово командване, — каза той. — Искаш ли да стана обикновен доброволец?
— Но докато ти се биеш срещу Руфо, кой ще пази спокойствието в града? — попита председателят.
— Вие засегнахте единственото уязвимо място. Ще трябва да вземем страшно решение. Патриотите ще се оттеглят във фортовете и ще ги защищават, защищавайки с това самите се-бе си.
— Но градът, градът? — извикаха всички.
— Ще трябва да рискуваме осем, може би десет дни анархия!
— Десет дни пожари, грабежи и убийства!
— Ние ще се върнем победители и ще накажем виновните.
— Нима това ще възстанови изгорените домове, ще върне разграбените богатства, ще възкреси мъртвите?
— След двадесет години никой няма да си спомня, че са били изгорени 20 къщи, ограбени двадесет състояния, прекъснати двадесет човешки живота. Главното е да възтържествува републиката, защото ако тя не устои, падането й ще повлече след себе си хиляди несправедливости, хиляди бедствия, хиляди смърти.
Членовете на Директорията се спогледаха.
— Мини в съседната стая, — каза председателят. — Ще обсъдим този въпрос.
— Ще гласуваме за теб, Салвато! — извика Чирило.
— Аз оставам, за да повлияя на решението, ако бъде възможно, — каза Мантоне.
— Граждани, членове на Директорията, — каза Салвато като тръгваше към вратата, — спомнете си думите на Сен Жуст: „Когато става дума за революция, този който не копае достатъчно дълбоко, си копае гроба.“
При тези думи той излезе и, както му беше наредено, се настани в съседното помещение.
След десет минути вратата се отвори и към младия човек пристъпи Мантоне. Той го хвана под ръка и го поведе към улицата.
— Да вървим, — каза той.
— Къде?
— Там, където умират.
Предложението на Салвато беше отхвърлено единодушно, ако не се брои един глас. Гласът на Чирило.
LIX
НЕАПОЛИТАНСКАТА МАРСИЛЕЗА
Същата вечер в театъра Сан Карло представяха операта „Хораций и Кориации“, един от шедьоврите на Чимароза. Гледайки ярко осветена зала, елегантните дами и младите хора, които бяха оставили във фоайето оръжието си, за да го вземат отново на излизане, никой не би помислил, че Ханибал стоеше пред вратите на Рим.
Между второто и третото действие завесата изведнъж се разтвори и примадоната на театъра излезе на сцената в костюм на Гения на Отечеството и с черно знаме. Тя съобщи на зрителите това, което ни е вече известно — че патриотите имат само един избор: или да направят невероятно усилие и разгромят кардинал Руфо пред стените на Неапол, или да умрат с оръжие в ръка.
Колкото и страшна да беше тази вест, тя не обезкуражи събралите се. Всяко ново съобщение те посрещаха с викове „Да живее свободата! Смърт на тираните!“ Когато узнаха най-после за отстъплението и за връщането в града на Мантоне, в хората заговори не само патриотизмът, но и яростта. От всички страни се разнесе вик:
— Химнът на свободата! Химнът на свободата!
Артистката, която беше прочела зловещите новини, се поклони, показвайки, че е готова да изпълни искането на публиката, когато изведнъж зрителите забелязаха в една ложа Леонора Пиментел, която седеше между Монти — автора на думите, и Чимароза — авторът на музиката към тях. Тогава залата се разтресе от единодушен вик:
— Пиментел! Пиментел!
„Партепонейски Монитор“, който редактираше тази благородна жена, беше направил името й необикновено популярно.
Пиментел се поклони, но това не беше достатъчно за публиката: тя искаше Леонора сама да изпълни химна. Героинята на вечерта за миг се поколеба, но трябваше да отстъпи, най-после тя излезе от ложата и се появи на сцената под бурните аплодисменти на цялата зала.
Подадоха й черното знаме. Тя поклати глава.
— Това е знамето на мъртвите. Бог е милостив! Докато дишаме, Републиката и Свободата не са умрели. Дайте ми знамето на живите!
Донесоха й трицветното неаполитанско знаме. Тя страстно го притисна до сърцето си.
— Нека нашият победоносен флаг стане знаме на свободата, — произнесе тя, или нека бъде наш саван!
В отговор последва такава буря от аплодисменти, че театърът, изглежда, всеки момент щеше да рухне, но диригентът даде знак с палката си и при първите звуци на оркестъра в залата се възцари странна, трепетна тишина. Леонора, като муза на Отечеството, с прекрасния си контраалтов глас запя първата строфа на химна:
Трябва да познавате народа на Неапол, трябва да сте виждали проявите на неговия неистов възторг, на неговия ентусиазъм, за който думите не стигат и затова той се изразява с безумни жестове и нечленоразделни крясъци, за да си представите до каква точка на кипене беше стигнала залата, когато последният ред на „Партенопейската Марсилеза“ се откъсна от устата на певицата и оркестърът изсвири последната нота. На сцената се посипаха венци и букети. Леонора вдигна два от лаврови клонки и увенча главите на Монти и Чимароза.
И тогава, хвърлена неизвестно от кого, върху купчината цветя падна палмова клонка.
Четири хиляди длани неистово аплодираха, две хиляди гърла повтаряха:
— Палмата на Леонора! Палмата на Леонора!
— В знак на мъченичество! — отвърна пророчицата, като вдигна клончето и го притисна до гърдите си със скръстени ръце.
Залата обезумя. Зрителите се спуснаха на сцената. Мъжете коленичиха пред певицата, а когато каретата й се приближи към входа, възторжените патриоти разпрегнаха конете и я подкараха сами, съпроводени от оркестъра, който до пет сутринта свиреше под прозорците й. През цялата нощ съчинената от Монти песен звучеше по улиците на Неапол.
Но огромния ентусиазъм, който едва не беше съборил стените на театъра, на другия ден забележимо помръкна. Вчерашният плам се обясняваше с атмосферата на събраните хора, жегата, ярката светлина, шума, магнетическите токове на тълпата. Той неизбежно трябваше да угасне, когато изчезна цялата съвкупност от обстоятелствата, породили тази трескава възбуда. След като видя как се завръщат в безпорядък през Капуанската порта или през Кармине последните защитници на Неапол, ранени, покрити с прах, бягащи от полесражението, градът изпадна в тревога, която премина скоро в мрачна потиснатост.
А през това време пръстенът на вражеските войски все по-тясно се свиваше около Неапол, стремейки се да затвори града в железен юмрук, да го задуши с огненото си дихание. Неумолими противници, яростни врагове притискаха републиката от всички страни:
