й му беше напълно неизвестна.
— Слушай, Андреа, слушай, — промълви бащата.
Песента продължаваше.
— Чуваш ли татко? Кардиналът е превзел Котрона и Алтамура!
А певецът нареждаше:
— Той е в Нола, татко, — радостно прошепна младежът.
— Да, разбрах, — отвърна старецът. — Но от Нола до Неапол е може би толкова далече, колкото от Нола до Палермо.
Като в отговор на неговото безпокойство гласът пропя:
Едва беше отзвучал последният стих и младият човек беше скочил в постелята си, когато в коридора се чуха стъпки, които се приближаваха към вратата на килията.
При мрачната светлина на висящата от тавана лампа бащата и синът успяха само да си разменят недоумяващи погледи. По това време никой не слизаше в тъмницата, а, както е известно, затворниците се тревожат от всеки непривичен звук.
Вратата се отвори. В коридора стояха десетина въоръжени войници и един властен глас произнесе:
— Станете, облечете се и ни последвайте.
— Половината работа е вече свършена, — весело отвърна младежът, — няма да чакате дълго.
Старецът мълчаливо стана. Странно, този, който беше живял по-дълго, изглежда повече се боеше за живота си.
— Къде ще ни водите? — попита той с леко треперещ глас.
— В трибунала.
— Хм! Ако е така, боя се да не би той да е закъснял, — каза Андреа.
— Кой? — попита офицерът, който помисли, че забележката е отправена нему.
— О, — небрежно произнесе младежът, — не го познавате, с баща ми говорихме за него преди да дойдете.
Трибуналът, пред който трябваше да се явят обвиняемите, беше заменил кралския съд, само че новият наказваше за покушения срещу нацията. Оглавяваше го знаменитият адвокат Винченцо Лупо. Състоеше се от председател и четирима членове. Заседаваха в Новия замък, за да не изпращат обвиняемите във Викария и да не рискуват евентуални вълнения в града.
Затворниците се качиха на третия етаж и бяха въведени в залата на съда.
Петимата членове на трибунала, общественият обвинител и секретарят, а също и съдебните чиновници вече седяха на местата си. Две скамейки, по-точно две табуретки чакаха обвиняемите. Двамата официално назначени защитници седяха в креслата, поставени отдясно и отляво от тях. Това бяха двамата най-добри неаполитански правници Марио Пагано и Франческо Конфорти.
Симоне и Андреа Бекер се поклониха почтително на защитниците си. С това те признаваха уважението си към таланта им, въпреки че стояха на противоположни политически позиции.
— Граждани Симоне и Андреа Бекер! — обърна се към обвиняемите председателят. — Дава ви се половин час за съвещание с вашите защитници.
Андреа се поклони.
— Господа, приемете моята благодарност за това, че не само сте ни предоставили защита, но и сте я и предали в най-умелите ръце. Но аз мисля, че трети лица не са необходими. Впрочем, това ни най-малко не намалява моята признателност към господата, благоволили да се нагърбят с тази безнадеждна работа. А сега, ето какво. Дойдоха да ни вземат, когато най-малко очаквахме това, така че нито баща ми, нито аз успяхме да си изработим какъвто и да е план за защита. Затова ви моля, вместо половин час за съвещание със защитниците да ни дадете пет минути за разговор един с друг. При толкова сериозно дело необходимо е да се посъветвам с баща си.
— Добре, гражданино Бекер.
Защитниците се отдръпнаха, съдиите започнаха да си шепнат нещо, секретарите и чиновниците излязоха. Бащата и синът размениха няколко думи и преди да изтекат уговорените пет минути, се обърнаха към трибунала:
— Господин председател, готови сме. Председателят призова всички да седнат на местата си. Защитниците се приближиха към пленниците.
Преди да седне отново Симоне Бекер каза:
— Господа, аз съм роден във Франкфурт и лошо говоря италиански. Затова ще мълча, но синът ми е роден в Неапол и ще говори за двамата. Вината ни е еднаква, така че трябва да ни съдите едновременно. Обединява ни едно и също престъпление, ако е престъпно да обичаш своя крал. Не трябва да ни разделяте и в наказанието. Говори, Андреа, каквото и да кажеш, ще бъде добре казано, каквото и да направиш, ще бъде направено добре.
Андреа стана и заговори с удивителна простота.
— Баща ми се казва Якоб Симон, а аз Йохан Андреас Бекер. Той е на 59 години, а аз съм на 27. Живеем на улица Ме-дина номер 23 и сме банкери на негово величество Фердинанд. От детството си съм научен да почитам краля и да уважавам кралската власт и сега, когато тя е съборена, а кралят отпътува, аз и баща ми имаме само едно желание — да възстановим властта и да върнем монарха. С тази цел организирахме заговор, искахме да свалим републиката. Ние знаехме прекрасно, че рискуваме главите си, но вярвахме, че такъв е нашият дълг. Издадоха ни, арестуваха ни и ни изпратиха в тъмницата. Днес ни водят на разпит. Но той не е необходим. Аз казах истината.
Поразените съдии, чиновниците и адвокати мълчаливо слушаха младия човек, а бащата го гледаше гордо и кимаше с глава, потвърждавайки всяка негова дума.
— Нещастнико! — възкликна Пагано, — вие правите невъзможна всяка защита.
— Бихте ми оказали голяма чест, сеньор Пагано, но аз не желая да ме защищават. Ако на републиката са нужни примери на самоотверженост, то кралската власт има нужда от вярност. Тук се сблъскват два различни принципа — божественото право и правото на народа. Може би им предстои да се борят още
