столетия, те трябва да имат своите герои и своите мъченици.
— Но нищо ли няма да кажете за свое оправдание, гражданино Бекер? — настояваше Марко.
— Нищо, господине, абсолютно нищо. Виновен съм в пълния смисъл на тази дума и нямам никакви оправдания, освен едно: крал Фердинанд винаги е бил добър към баща ми и ние ще запазим нашата преданост към него до смъртния си час.
— До смъртния си час, — повтори старият Симоне.
— Значи, гражданино Андреа, — каза съдията, — вие сте се явили тук не само уверени, че ще ви осъдим, но дори желаете да бъде така?
— Когато идвах при вас, гражданино председател, знаех, че това е първата ми крачка към ешафода.
— С други думи, дошли сте с убеждението, че душата и съвестта ни повеляват да ви осъдим на смърт?
— Ако заговорът ни беше успял, ние бихме осъдили вас.
— Значи смятали сте да избиете патриотите?
— Поне петдесет от тях трябваше да умрат.
— Но вие не бихте могли сами да извършите това злодеяние?
— Всички роялисти в Неапол, а те са повече отколкото мислите, щяха да се присъединят към нас.
— Разбира се, безполезно е да ви питам за имената им?
— Вие намерихте предатели, които ни издадоха; ще намерите и други, които да издадат останалите. А ние принасяме в жертва живота си.
— Така е, — потвърди старецът.
— Тогава остана само да вземем решение, — каза председателят.
— Моля за извинение, — намеси се Марио Пагано, — но трябва да изслушате и мен.
Андреа с изумление се обърна към знаменития юрист.
— Как ще защищавате човек, който не желае защита и настоява за заслуженото от него наказание? — попита председателят.
— Аз няма да защитавам обвиняемия, а ще говоря против наказателните мерки.
И Пагано с блестящо красноречие започна да доказва, че трябва да има разлика между кодекса на абсолютната монархия и законодателството на свободния народ. Той каза, че оръдията и ешафодът са последните доводи на тираните, докато висшата цел на народите е убеждението, че робите на грубата сила изпитват вечна неприязън към господарите си, а хората, убедени с разумни доводи, от врагове стават апостоли. Той цитираше ту Феланджери, ту Бекария, двете неотдавна угаснали светила на мисълта, употребили цялата мощ на гения си за борбата против смъртното наказание, тази варварска и безсмислена според убежденията им мярка. Той напомни, че Робеспиер, закърмен с книгите на тези двама италиански юристи, ученик на женевския философ, е искал от Законодателното събрание отмяна на смъртното наказание. Призовавайки сърцата на съдиите, Пагано тържествено запита: нима френската революция би била по-малко велика, ако се приемеше предложението на Робеспиер? Нима Робеспиер не би оставил по светъл спомен за себе си, ако беше унищожил смъртното наказание, вместо да го прилага? Ораторът нарисува ярка картина на четиримесечната Партенопейска република, чиста и неопетнена, докато реакцията настъпваше против нея, осейвайки пътя си с трупове. Струваше ли си да дочакат последните часове на свободата, за да обезчестят олтара и с човешка жертва? Най-после, Пагано използува всички примери от световната история, които биха могли да вдъхновят могъщото му слово и завърши речта си с братски порив — разтвори обятията си за Андреа Бекер.
Андреа притисна адвоката до сърцето си и каза:
— Господине, погрешно сте ме разбрали, ако сте помислили дори за минута, че баща ми и аз сме организирали заговор против определени личности. Не, ние въстанахме против определен принцип. Вярвахме, че само кралската власт може да даде блаженство на народите, а вие вярвате, че щастието им е в републиката. Някога между тези принципи ще започне велик двубой и душите ни следвайки го от небето, ще могат да преценят кой е прав. И тогава, надявам се всички ние ще забравим, че аз съм израилтянин, а вие — християнин, че вие сте републиканец, а — аз — монархист.
След това той се обърна към баща си, прегърна го и възкликна:
— Да вървим, татко, нека не пречим на тези господа да обсъждат съдбата ни. — И съпроводен от стражата си, той излезе от залата, като не даде възможност на Франческо Конфорти да добави нещо към речта на събрата си Пагано.
Нямаше какво да обсъждат. Престъплението беше на лице и виновниците, както всички бяха чули не се опитваха да го отричат. След пет минути въведоха обвиняемите в залата: бяха ги осъдили на смърт.
Когато прозвуча съдбоносната дума, лицето на стареца леко пребледня, но младият човек се усмихна на съдиите и вежливо им се поклони.
— Вие се отказахте от защита, каза председателят, — за нас е безполезно да ви питаме ще добавите ли нещо за свое оправдание; но като хора, като граждани и съотечественици, за които беше непоносимо тежко да произнесат ужасната присъда, ви питаме:
— Нямате ли някакво последно желание или поръчение?
— Баща ми иска да ви помоли за услуга, господа, услуга, която струва ми се, бихте могли да му окажете, без да накърните честта и достойнството си.
— Слушаме Ви, гражданино Бекер.
— Господа, — започна старецът, — банкерската къща Бекер и компания съществува повече от век и половина и се премести от Франкфурт в Неапол по добра воля. Още от пети май хиляда шестстотин петдесет и втора година, от деня на основаването й от прадядо ми Фридрих Бекер, банката никога не е подвеждала вложителите си. Но ето, ние сме под арест два месеца и без нас работата запада.
Председателят с жест показа, че го слуша с най-благосклонно внимание, и наистина, не само той, но и всички присъствуващи бяха вперили очи в стария банкер. Само Андреа, който очевидно знаеше за какво ще моли баща му, беше навел глава и разсеяно потропваше с крак.
Симоне продължаваше:
— Ето за какво ще ви моля.
— Слушаме, слушаме, — прекъсна го председателят, който изгаряше от нетърпение да разбере за какво става дума.
— В случай, че възнамерявате да ни екзекутирате утре, ние молим да отложите с един ден изпълнението на присъдата, за да можем да приведем в изправност сметките на банката. Ако извършим това сами, то уверен съм, че въпреки преживените трудни времена и оказаните на краля парични услуги, бихме могли да оставим на банката Бекер най-малко четири милиона актив, а тъй като тя ще бъде закрита по независещи от нас причини, ще трябва да извършим почетна ликвидация. Освен това, вие разбирате, господин председател, че в заведение като нашето с оборот сто милиона годишно, винаги има тайни, известни само на стопаните. Например имаме анонимни вложения, за повече от петстотин хиляди франка, които са поверени на нашата чест и собствениците нямат даже разписка. На какъв риск ще бъде изложена нашата репутация, ако вие откажете да изпълните молбата ни! Ето защо, господин председател, се надявам, че ще благоволите да ни отведете в къщи под надеждна охрана, да ни предоставите целия ден за ликвидация на делата ни, и да ни разстрелвате едва на другия ден.
Старецът произнесе тази реч с такава простота и величие, че не само председателят почувствува вълнение, но и целият трибунал беше дълбоко трогнат. Комфорти хвана ръката му и я стисна в порив, оказал се по-силен от всички политически разногласия, а Марио Пагано изтри неволна сълза.
Председателят видя, че не е необходимо да се съвещава с трибунала и отвърна:
— Всичко ще бъде така, както желаете, гражданино Бекер. Съжаляваме, че не можем да направим за вас повече.
— И не трябва! — отвърна Симоне. — От вас не искаме друго.
И като се поклони на съда, като на приятели, които напуска, старецът хвана сина си под ръка, зае мястото си между войниците и тръгна надолу към килията си.
Песента на лъжерибаря беше престанала. Андреа се повдигна до прозореца и погледна. Морето беше тихо и пустинно.
