Около три и половина затворниците дочуха как се отваря вратата на съседния кабинет, от които те бяха отделени със здрава преграда и обкована с желязо врата с резета и няколко катинара. После чуха шум от стъпките и неясни гласове. „Бианки“ бяха тук. Чирило извади часовника си.
Три и петнадесет, — каза той. — Моят славен тъмничар не е сгрешил.
— Микеле! — извика Салвато към последния ладзарони, който след причастието непрекъснато се молеше в своя ъгъл. Момъкът трепна и по знак на Салвато се приближи към него доколкото му позволяваше веригата.
— Да? — попита той.
— Постарай се да не се отдалечаваш от мен и ако се случи нещо непредвидено, не зяпай.
Микеле поклати глава.
— О, промърмори той. — Нано каза, че ще ме обесят, значи така и ще бъде.
— Откъде знаеш? — възрази Салвато.
Но в този момент се отвори вратата, която ги свързваше с кабинета на „бианки“ и на прага се появи някакъв човек. Зад гърба му се дочу звук ма приклади — войниците бяха поставили пушките си при нозе. Видът на новопристигналия не оставаше никакво съмнение: това беше палачът. Той преброи затворниците.
— Само шест дуката! — въздъхна той. — И като си помисля, че можех да получа шестдесет… Но, какво да се прави, няма смисъл да съжалявам!
Влезе държавния прокурор Гуидобалди пред когото вървеше един съдебен чиновник с присъдата на джунтата в ръце.
— Развържете осъдените, — заповяда прокурорът. Надзирателите се подчиниха.
— Паднете на колене, за да чуете присъдата! — заповяда Гуидобалди.
— С ваше позволение, господин прокурор, бихме предпочели да я изслушаме прави, — насмешливо възрази Еторе Карафа.
Гуидобалди заскърца със зъби от гняв.
— На колене или прави, — не е толкова важно. Важното е да чуете и да бъде изпълнена! Писарю, четете присъдата!
Оказа се, че Доменико Чирило, Габриел Мантоне, Салвато Палмиери, Микеле-глупакът и Леонора Пиментел са осъдени на смърт чрез обесване, Еторе Карафа щеше да бъде обезглавен.
— Всичко е вярно, — каза Еторе. — Нямаме никакви претенции към съда.
— Значи, можем да пристъпим към действие? — иронично попита Гуидобалди.
— Когато пожелаете. Лично аз съм готов, а, предполагам, и приятелите ми.
— Да, — отвърнаха едновременно всички.
— Но аз трябва да ти кажа нещо, Доменико Чирило, — едва проговори Гуидобалди, което показваше с какво нежелание изрича тези думи.
— Какво? — попита Чирило.
— Моли краля за милост. Той може би ще се съгласи, тъй като ти беше негов личен лекар. Във всеки случай, ако подадеш такава молба, заповядано ми е да отсроча екзекуцията.
Всички погледи се устремиха към Чирило. Но той отвърна с обичайното си спокойствие и любезна усмивка:
— Напразно се опитвате да опетните репутацията ми с подобна низост. Отказвам се от такова спасение. Бях осъден заедно с приятелите, които ми са скъпи, и искам да умра заедно с тях. Аз очаквам от смъртта успокоение и няма да направя нищо, за да я избегна и да остана дори час в този свят, където властвуват съпружеската измяна, клетвопрестъплението и порокът.
Леонора хвана ръката на Чирило и притисна устните си към нея, а после захвърли с всичка сила на пода полученото от него стъкълце, което се пръсна на малки парченца.
— Какво е това? — попита Гуидобалди, като водя как по каменните плочи се разлива някаква течност.
— Отрова, която за десет минути би ме избавила от присъствието ти, презряна твар! — отвърна Леонора.
— Защо се отказваш от отрова?
— Защото смятам, че е низост да напусна Чирило в този момент, когато той не поиска да напусне нас.
— Браво, дъще моя! — възкликна лекарят. — Няма да кажа: „Ти си достойна за мен!“, а само: „Ти се достойна за себе си!“
Леонора се усмихна, повдигна глава, протегна ръката си и с усмивка изрече латинския стих:
— Възможно е скоро с удоволствие да си спомняме за това.
— Е, — обади се нетърпеливо Гуидобалди, — свършихте ли? Никой ли не моли вече за нищо?
— Никой не е молил за нищо още от самото начало! — възрази Еторе.
— И никой за нищо няма да моли, освен да приключи по-скоро тази комедия на фалшиво милосърдие.
— Тъмничарю, отворете вратата за „бианки“! — заповяда прокурорът.
Вратата на кабинета се отвори и се появиха монасите в дългите си бели раса. Те бяха дванадесет, по двама за всеки осъден. Един от покаяниците се приближи до Салвато, хвана ръката му и едновременно направи масонски знак. Салвато отговори по същия начин, без да покаже и най-малко вълнение.
— Готов ли сте? — попита монахът.
— Да.
Никой не разбра двойния смисъл на този отговор. Салвато не познаваше гласа, но масонският знак му даде да разбере, че има работа с приятел. Той размени поглед с Микеле.
— Помни какво ти казах, Микеле, — прошепна той.
— Да, помня, — отвърна ладзароните.
— Кой от вас се казва Микеле? — попита един от каещите се.
— Аз, — живо отвърна момъкът, който мислеше, че ще чуе някоя добра новина.
— Имате ли майка? — попита човекът.
— Да, — с въздишка потвърди ладзаронито, — това е най-голямата ми мъка. Бедната! Но откъде знаете?
— Някаква добра жена ме спря пред входа на Викария. „Ваша милост, — каза ми тя. — Имам молба към вас“, — „Каква?“ — попитах аз. „Бих искала да знам не принадлежите ли вие към покаяниците, които съпровождат осъдените на ешафода?“ — „Да“. — „Един от тях се казва Микеле Марино, но е по известен като Микеле-глупака“. — „не е ли този, — попитах аз, — който беше полковник при така наречената република?“ — „Да, нещастното дете, то е!“ — отвърна жената. „Какво да му предам?“ — „Ако сте добър християнин, кажете му, когато излиза от Викария да погледне наляво. Аз ще бъда там. Искам да го видя за последен път и да го благословя“.
— Благодаря ви ваша милост, — каза Микеле. — Скъпата ми майка ме обича с цялото си сърце, а аз съм й причинявал само мъка. Но днес ще бъде за последен път! — И като изтри една сълза, той добави: — Ще ми окажете ли честта да ме съпровождате?
— С удоволствие.
— Да, вървим. Микеле, — чакат ни, — извика Салвато.
— Идвам, господин Салвато, идвам!
И Микеле последва младия генерал.
Осъдените излязоха от стаята за молитви, пресякоха помещението, където бяха слушали месата, и начело с палача тръгнаха по коридора. Движеха се в такъв ред, в какъвто той вероятно щеше да ги екзекутира: Чирило, Мантоне, Микеле, Леонора и, най-после, Еторе Карафа. Отдясно и отляво на всеки осъден вървеше по един „бианки“. Целия двор те преминаха през шпалир от войници с готови за стрелба пушки. Площадът беше пълен с народ.
При вида на осъдените тълпата зарева:
— Смърт на якобинците! Смърт!
Беше напълно ясно, че ако не бяха войниците, осъдените щяха да бъдат разкъсани. Във всяка ръка блестеше нож, във всички очи се четеше заплаха.
