— Опрете се на рамото ми, — обърна се към Салвато покаяникът, който крачеше вдясно от него.
— Мислите ли, че ми е нужна помощ?
— Не. Но трябва да ви дам някои указания.
Бяха се отдалечили на около петнадесет крачки от вратите на Викария и се намираха срещу колоната, за чиято основа служеше така наречения „Камък на банкрутите“. През средните векове фалиралите седели с гол задник на този камък и обявявали своята несъстоятелност.
— Спри! — заповяда покаяникът, който крачеше вдясно от Микеле.
При такива траурни процеси каещите се имат голяма власт, която никой дори не помисля да оспори. Маестро Донато спря първи, а след него всички каещи се, войници и осъдени.
— Млади човече, — обърна се покаяникът към Микеле, — прости се с майка си! Жено! — добави той като повика старицата, — благослови сина си!
Старата жена слезе от камъка, на който седеше, и Микеле се хвърли на шията й. Почти минута двамата не можеха да проронят дума. Човекът вдясно от Салвато се възползва от тази почивка и му прошепна:
— В пресечката Сан Агостино алла Цека, когато се приближим до църквата, ще настъпи объркване. Качете се бързо по стъпалата, облегнете се с гръб на вратата и ударете с крак по нея.
— Свой човек ли е каещият се отляво?
— Не. Правете се че ви интересува Микеле.
Салвато веднага се обърна към ладзаронито и майка му. Момъкът тъкмо вдигаше глава и оглеждаше тълпата.
— А тя? Не е ли с вас? — попита той.
— Кой?
— Асунта.
— Братята й я затворили в манастир, обляна в сълзи и отчаяна, и се заклели, че ако могат да те откъснат от войниците, палачът няма да успее да те обеси, тъй като ще те разкъсат. Джовани даже добави: „Това би ми струвало цял дукат, но не бих се скъпил!“
— Майко, кажете й, че й се сърдих, защото мислех, че ме е изоставила. Но сега, когато разбрах, че вината не е нейна, прощавам й.
— Побързайте, — намеси се покаяникът. — Време е да се разделяте.
Микеле коленичи пред майка си. Бедната жена положи длани върху главата му и мислено го благослови, тъй като сълзите я задушаваха и тя не можеше да произнесе нито дума. Каещият се хвана старицата под ръка и я върна обратно до камъка, където тя седна отново и застина, като част от самата колона.
— Да вървим, — каза Микеле.
Бедният момък не притежаваше такава сила на духа, като Руво, не беше философ, като Чирило, нямаше желязното сърце на Мантоне и не беше поет, като Пиментел. Той беше син на народа, лесно се отдаваше на всички човешки чувства и не умееше нито да ги сдържа, нито да ги скрива. Той крачеше напред с твърда походка и гордо вдигната глава, но по страните му се стичаха сълзи.
Повървяха още малко по улица Трибунали, после завиха по пресечката Лите, пресякоха улица Форчели и навлязоха в тясната Сан Агостино алла Цека. На ъгъла преди нея стоеше един селянин с каруца, запретната с два големи бивола. Салвато забеляза, че каещият се отдясно разменя с този човек някакви знаци.
— Гответе се, — дочу той.
— За какво?
— За това, за което ви говорих.
Салвато се обърна и видя, че каруцата тръгва след кортежа. Малко преди улица Пендио пътят се оказа препречен от друга кола — беше се счупила оста. Коларят, беше разпрегнал конете и започваше да разтоварва. Няколко войници тръгнаха напред с викове: „Дайте път! Дайте път!“ — и се опитаха да освободят място за минаване. Намираха се точно срещу църквата Сан Агостино алла Цека. Изведнъж се чу ужасен рев и биволите, побеснели, с налети с кръв очи, увиснал език и излизаща на облаци от ноздрите им пара, се втурнаха към колоната на осъдените, като повлякоха след себе си трополящата каруца. Те отчаяно тъпчеха и отхвърляха към стените на къщите събралите се зяпачи и завършващите шествието войници, които напразно се опитваха да спрат животните с щиковете си.
Салвато разбра, че е настъпила съдбоносната минута. Той отблъсна с лакът левия покаяник, събори войника до него и с вик: „Пазете се! Биволи!“ — сякаш искаше само да се скрие от опасността, скочи по стъпалата към църквата, прилепи гръб до вратата и удари с крак по нея.
Вратата се отвори както се отваря невидимия люк в добре поставена феерия и се хлопна зад гърба му, преди някой да успее да забележи изчезването му. Микеле се опита да последва Салвато, но изведнъж една желязна ръка го закова на място. Това беше ръката на Басо Томео, бащата на Асунта.
XCV
КАК УМИРАХА В НЕАПОЛ ПРЕЗ 1799 ГОДИНА
В църквата Салвато видя четирима въоръжени до зъби мъже. Един от тях протегна към ръце и с възгласа „Татко!“ младият човек падна на гърдите му.
— Да вървим, — подкани го бащата, — не трябва да губим нито секунда! Хайде, по-бързо!
Но Салвато се колебаеше.
— Нима не можем да спасим другарите ми?
— И дума не може да става, — възрази Джузепе Палмиери. — Трябва да мислим само за Луиза.
— Ах, да! — извика Салвато. — Луиза! Да спасим Луиза!
Впрочем, дори ако Салвато би поискал да се съпротивлява, би му било невъзможно. Като чу удари с приклади по вратата, бащата с великанската хватка сграбчи сина си и го помъкна към задния изход. Там ги чакаха четири оседлани коня с привързани към седлата карабини.
— Ето моят кон, — каза Джузепе и скочи на седлото. — А ето твоят.
Салвато не го чака да довърши фразата си и също възседна жребеца си.
— След мен! — изкомандва Джузепе.
И той първи се устреми напред. След пет минути те излязоха от Неапол през вратата Нола, понесоха се по пътя към Сент Корм, завиха рязко наляво по една пътечка, която минаваше през блатата, озоваха се на пътя за Казория над Каподикино и след броени минути бащата и синът, изпреварвайки съпровождащите ги хора, навлязоха с бързите си коне в долината Фуркес Каудинес.
А сега да обясним с две думи на читателите си всички тези събития.
Джузепе Палмиери беше посетил Молизе и събрал дузина предани хора. Един негов стар приятел принадлежеше към корпорацията на „бианки“ под предлог, че ще съпровожда Салвато към ешафода, той се нае да уведоми младия човек за това, което замисляха за неговото спасяване. Един селянин от имението на Джузепе прегради улицата с конете си, а другият с каруцата си чакаше кортежа на осъдените. Когато войниците отминаха, човекът пъхна в ушите на биволите запалени кълчища. Животните побесняха и с рев се втурнаха по уличката, като преобръщаха всичко по пътя си. Салвато беше успял да се възползва от този безпорядък.
А бъркотията продължаваше и след изчезването на младия човек. Ние вече казахме, че Микеле искаше да го последва, но в този момент се появи Басо Томео, който се беше заклел да се разправи с него вместо палача. Започна бой. Ладзароните се блъскаха един в друг в стремежа си да се докопат до Микеле — нали той беше облякъл френска униформа и с това беше опозорил цялото им почтено съсловие! Микеле се бранеше, — здравият разум му подсказваше, че е по-добре да бъде обесен, отколкото разкъсан от тълпата.
На помощ му се притекоха войниците от охраната, които го измъкнаха от ръцете на бившите му приятели, но в плачевно състояние. Ладзароните имат бързи ръце. Те бяха успели два-три пъти да го ранят с ножовете. Момъкът едва се държеше на краката си и трябваше да го положат в каруцата, която преграждаше улицата.
Колкото до Салвато, бягството му беше забелязано. Войниците не напразно чукаха с прикладите си по църковната врата, но тя беше здрава и не се поддаде на ударите, затова трябваше да заобиколят църквата по улица Пендио. Но това отне цял четвърт час и когато войниците се озоваха пред втория вход на църквата, Салвато вече беше зад пределите на града, извън всяка опасност.
