изведнъж замря, с поглед, втренчен в дъното на залата.
— Какво ти е? — разтревожи се Салвато.
— Там, там, виждаш ли? — промълви тя, без да помръдне, но като се наклони напред, като че ли искаше да достигне своето видение, но краката й бяха залепнали за пода. — Той! Той! Той!
Салвато на своя ред проследи посоката на погледа й и забеляза човек на около шестдесет години, в елегантен черен костюм с избродиран на него малтийски кръст. Той бавно се приближаваше към трибунала и тълпата почтително се отдръпваше пред него. Той отвори вратичката с преградата и се обърна към съдиите, които го гледаха в недоумение:
— Вие току-що осъдихте на смърт тази жена, но аз идвам да Ви кажа, че присъдата не може да бъде изпълнена.
— Защо? — заинтересува се Спечале.
— Защото е бременна.
— Откъде знаете?
— Аз съм съпругът й, — кавалерът Сан Феличе.
Сред публиката отекна радостен вик, осъдените също не можеха да сдържат възхищението си. Спечале пребледня, чувствайки че плячката му се изплъзва. Съдиите се спогледаха с безпокойство.
— Лучано! Лучано!… — прошепна Луиза като протегна ръце към кавалера, а едрите сълзи рукнаха от очите й.
Кавалерът се приближи към подиума и войниците също се отдръпнаха пред него, без да чакат заповед. Той хвана ръката на жена си и нежно я целуна.
— Ах, ти беше права, Луиза, — прошепна Салвато, — този човек е ангел и аз със срам трябва да призная цялото си нищожество пред него.
— Отведете осъдените във Викария, — заповяда Спечале. И добави: — А тази жена прехвърлете в Новия замък.
Вратата, през която бяха въвели обвиняемите, се отвори за да излязат смъртниците, но преди да слезе от подиума Салвато успя да размени още един поглед с баща си.
XCIII
В СТАЯТА ЗА МОЛИТВИ
Според заповедта на Спечале, осъдените бяха отведени във Викария, а Луиза беше изпратена в Новия замък. И все пак, влюбените, към които войниците проявяваха повече милост, отколкото съдиите, успяха да се простят и да си подарят последна целувка. Салвато, който вярваше безкрайно в помощта на баща си, се закле пред нея, че има твърда надежда за спасение и че тя няма да го напусне, дори в подножието на ешафода. Луиза само проливаше сълзи. Най-после, до вратата, трябваше да се разделят. Осъдените поеха към Викария, Луиза със стражата се върна в Новия замък, където, по разпореждане на принц Франческо, което той беше предал чрез един непознат, беше затворена в отделна стая. Ние не се наемаме да опишем състоянието в което се намираше тя, — нека нашите читатели си го представят сами.
До самата Викария осъдените бяха изпратени от всички, които присъствуваха на процеса. Липсваха само кавалерът Сан Феличе и монахът. Те се бяха приближили един към друг, а после заедно забързаха към края на улица Гуерча, където завиха в една пресечка със същото име.
Вратите на затвора бяха постоянно отворени. Те приемаха след съда осъдените на смърт, държаха ги вътре дванадесет, четиринадесет или петнадесет часа, а след това ги изхвърляха на ешафода. Дворът беше пълен с войници. Вечер те спяха под арките, загърнати в шинелите или плащовете си. Впрочем, това бяха едни от най-горещите дни на годината.
Осъдените се върнаха около два през нощта и веднага бяха изпратени в параклиса. По всичко изглеждаше, че ги бяха очаквали: стаята с олтара беше осветена от запалени свещи, а в съседната стая димеше висящата от тавана лампа. На пода лежаха шест сламеника. Тъмничарите ги очакваха в тази стая.
Войниците се спряха на прага, готови да стрелят, в случай че затворниците се разбунтуват, след като свалят веригите им. Но нищо подобно нямаше да се случи. На този етап от живота си всеки от осъдените на смърт чувствуваше върху себе си не само любопитния поглед на съвременниците, но и безпристрастния поглед на потомството, и нито един от тях не би желал да помрачи безтрепетната си кончина с необмислен изблик на гняв. Затова те невъзмутимо, като че ли това не ги засягаше, позволиха да свалят от ръцете им вериги и да сложат на краката им други, които ги приковаваха към пода на килията. Халката беше достатъчно близко, а веригата достатъчна дълга, за да може осъденият да легне. Ако се изправяше, той можеше да направи само една крачка от ложето си.
Всичко приключи за броени минути. Първи се отдалечиха тъмничарите, а след тях войниците. Вратата с трите катинара и двете резета се затръшна. Когато утихна последният звън на катинарите Чирило каза:
— Приятели, позволете ми, като лекар да ви дам един съвет.
— Дявол да го вземе, тъкмо навреме! — изсмя се Еторе Карафа. — Чувствам че съм болен, толкова болен, че няма да доживея и до три следобед.
— Затова, любезни графе, аз казах „съвет“, а не „рецепта“, — възрази Чирило.
— О, тогава си вземам думите назад. Все едно, че нищо не съм казал!
— Обзалагам се, — каза Салвато, — че се досещам Какъв съвет ще ни дадете, мили наш Хипократе. Да поспим някой час?
— Именно. Сънят е сила, а тя ще ни е необходима, въпреки че сме мъже.
— Как, скъпи Чирило, — намеси се Мантоне, — вие, толкова предвидлив човек, не сте се запасили с някакъв прах или течност, която да ни избави от удоволствието да танцуваме на въжето пред тия зяплювци, ладзароните!
— Помислих за това, но съм егоист и не се досетих, че може да умирам с цяла компания, така че се погрижих само за себе си. В този пръстен, както в пръстена на Ханибал, се крие смъртта на владетеля му.
— А, сега разбирам защо ни съветвате да спим. Вие щяхте да заспите заедно с нас, но нямаше да се събудите.
— Грешиш, Еторе. Твърдо съм решил да умра заедно с вас и от същата смърт. А ако сред нас има някой, който страда от безсъние и чувства известна слабост пред очакващото ни дълго пътешествие, нека да вземе пръстена.
— Дявол да го вземе, съблазнително е, — обади се Микеле.
— Искаш ли го, бедно дете на народа? — попита Чирило. — Ти не можеш, като нас, да призовеш на помощ пред лицето на смъртта, науката и философията.
— Благодаря, докторе, благодаря, — отвърна ладзаронито. — Това би значило напразно да изхабя отровата.
— Защо?
— Нали старата Нано ми предсказа, че ще бъда обесен и нищо не може да попречи на съдбата. Подарете пръстена си другиму, който е свободен да умра както поиска.
— Приемам го, докторе, — промълви Пиментел. — Надявам се, че няма да ми се наложи да го използвам. Но аз съм жена, в съдбоносния час може да се поддам на внезапната слабост. Ако с мен се случи такова нещастие, ще ми простите ли?
— Ето пръстена. Но вие напразно се съмнявате в себе си. Аз отговарям за вас, — каза Чирило.
— Разказват, — започна Леонора, че когато на Клеопатра донесли кошницата със смокините, тя погладила змията и казала: „Добре дошла, мерзка мъничка твар. Ти ми изглеждаш прекрасна, защото ти си свободата“. Ти също си свободата, о скъпоценно пръстенче, и аз те целувам като брат.
Салвато не вземаше участие в разговора. Той седеше на сламеника си, опрял лакти в коленете и обхванал брадичката с дланите си. Еторе Карафа го наблюдаваше с безпокойство. От мястото си той не можеше да стигне до него.
— Спиш ли, или бълнуваш? — попита го той.
Салвато спокойно вдигна глава. Лицето му беше печално само, защото скръбта беше обичайното му изражение.
— Не, — отвърна той. — Размишлявам.
