той представя волята на Фердинанд и, макар че по закон е само обикновен съветник, всъщност е истинският председател на трибунала. Наистина, имаше още един човек, който съперничеше в усърдието си на Спечале, — същият, който беше намалил наградата на палача, държавният прокурор Гуидобалди.
Обвиняемите заеха местата си.
Макар че прозорците на залата бяха отворени, многобройните светилници така бяха нажежили въздуха, че беше почти невъзможно да се диша.
— Кълна се в Христа! Сигурно сме попаднали в предверието на ада, — възмути се Еторе Карафа. — Човек направо се задушава!
Гуидобалди бързо се обърна към него.
— Ти ще се задушиш по съвсем друга причина, когато въжето те стегне за гушата!
— Е, господине, — възрази патриотът, — веднага се вижда, че нямате честта да ме познавате. Човек с име като моето не го бесят, само му прерязват врата и от това той не само че не се задушава, а дори диша по-свободно.
В този миг залата се раздвижи в тръпка на неволен ужас: отвори се вратата на кабинета за съвещания и от там излезе Спечале. Той беше човек на около петдесет години, с резки черти на лицето; правите му коси се спускаха ниско над хлътналите му страни, малките черни очички, живи и злобни, втренчено се взираха в тълпата и всеки, на когото се спираха те, настръхваше. Подобният му на клюн нос увисваше над тънките устни и почти се събираше с издадената напред брадичка. Главата си държеше високо изправена поради забележима гърбица, която повдигаше отзад черната му мантия. Той би изглеждал нелепо, дори смешно, ако не беше толкова страшен.
— Винаги съм забелязвал, — каза тихо Чирило към Еторе Карафа, но достатъчно силно, за да го чуят и в залата, — че грозните хора са зли, а уродливите са още по-лоши. И ето, — продължи той, като посочи с пръст Спечале, — още едно потвърждение.
Спечале дочу тези думи, завъртя главата си, като на ос, и затърси с поглед този, който ги беше произнесъл.
— Обърнете се повече, господин съдия, — подкани го Микеле. Гърбицата ви пречи да виждате.
И той се разсмя, твърде доволен от това, че се беше намесил в разговора. Смехът му многократно отекна под сводовете на просторната зала. Ако продължаваше така, заседанието щеше да се превърне в приятно развлечение за зрителите. Спечале позеленя, но почти веднага смени цветя си на червен, като че ли всеки момент щеше да получи удар. Той с две крачки преодоля разстоянието, което го отделяше от съдийското кресло, и се строполи в него, хапейки от ярост устни.
— Да преминем по-скоро към делото, — изсъска през зъби той. — Граф Руво, назовете своето име, фамилия, обществено положение, възраст и професия?
— Името ми, — започна републиканският герой, — Еторе Карафа, граф Руво, херцог Андрия. Моята възраст? Тридесет и четири години. Моята професия? Патриот.
— С какво се занимавахте по време на така наречената република?
— Можете да започнете от по-отдавна и да попитате с какво съм се занимавал по време на монархията.
— Няма защо.
— А аз съм на друго мнение и затова сега ще ви разкажа: участвувах в заговор, бях затворен в замъка Сан Елмо от проклетия Вани, който не подозираше, когато прерязваше гърлото си, че може да се намери още по-голям подлец от него самия. Спасих се и отидох при храбрия и знаменит генерал Шампионе, за да му помогна заедно с моя приятел Салвато, който присъствува тук, да разбие в Чивита генерал Мак.
— Значи, — прекъсна го Спечале, — сте се сражавали против родината си?
— Не против родината си, а против крал Фердинанд. Моята родина е Неапол, той не сметна, че се сражавам против него и за доказателство ме помоли да му служа с чин генерал.
— И вие приехте това предложение?
— От все сърце?
— Господа, — каза Спечале, — надявам се, няма да губим време за обсъждане. На всички ни е ясно как трябва да накажем този предател, този ренегат.
Руво стана, по-точно скочи на крака.
— Ах, негоднико! — извика той като разтърси оковите към главата на Спечале. — Осмеляваш се да ме обиждаш, защото съм окован! Ако бях свободен, щеше да говориш по друг начин!
— На смърт! — изкрещя Спечале. — И тъй като, поради положението на херцог, имаш право да ти отсекат главата, ще ти я отрежат на гилотината.
— Амин! — каза Еторе с най-безгрижен вид, седна отново на скамейката и обърна гръб на трибунала.
— Сега ти, Чирило! — извика Спечале. — Твоето име, възраст, обществено положение?
— Доменико Чирило, — прозвуча спокойният глас. — На шестдесет години. При монархията бях лекар, при републиката — народен представител.
— А сега какъв си?
— Пред тебе страхливецо, съм герой!
— На смърт! — изпищя Спечале.
— На смърт! — като зловещо ехо повтори трибуналът.
— Да вървим по-нататък. Сега е твой ред! Сега ти! Ти, който носиш мундира на генерал от така наречената република!
— Аз? — в един глас попитаха Мантоне и Салвато.
— Не, ти, бившият военен министър. По-живо, името ти…
Мантоне го прекъсна:
— Габриел Мантоне, четиридесет и две годишен.
— С какво се занимаваше при републиката?
— С велики дела. Но явно са били недостатъчно велики, тъй като все пак капитулирахме.
— Какво можеш да кажеш в своята защита?
— Аз капитулирах.
— Малко е.
— Тъжно е, но няма какво повече да отговоря на тези, които потъпкват свещените закони на договора.
— На смърт!
— На смърт! — повтори трибуналът.
— А ти, Микеле-глупакът! — продължи Спечале. — С какво се занимаваше по време на републиката?
— Поумнях.
— Можеш ли да кажеш нещо в своя защита?
— Няма смисъл.
— Защо?
— Защото магьосницата Нано ми предсказа, че първо ще стана полковник, после ще ме обесят. Полковник вече бях, сега остава да увисна на въжето. Никакви мои думи няма да попречат на това. Значи, не се стеснявайте, навивайте латерната: „На смърт!“
— На смърт! — потвърди Спечале. — А сега вие, посочи той Леонора Пиментел.
Тя се изправи, прекрасна, спокойна, сурова и горда като антична матрона.
— Аз? — попита тя. — Казвам се Леонора Пиментел и съм на тридесет и две години.
— Какво можете да кажете в своята защита?
— Нищо, но мога да кажа много в свое обвинение, тъй като днес обвиняват героите и възнаграждават подлеци.
— Говорете, щом ви харесва да обвинявате сама себе си.
— Именно аз първа извиках на неаполитанците: „Свободни сте!“, аз издавах вестник, в който изобличавах престъпленията, низостите и злодействата на тираните, аз четях от сцената на театър Сан Карло „Химна на Свободата“ на Монти, аз…
— Достатъчно, — прекъсна я Спечале. Ще продължите своя панегирик по пътя към бесилката.
