— Именно. То не трябва да умира. То трябва да живее, а с това да спаси майка си.
— А какво трябва да направя? Не те разбирам, Салвато.
— Бременната жена не подлежи на смъртното наказание, законът не може да убие майката, докато заедно с нея може да лиши от живот и детето й.
— Какво говориш?
— Истината. Изчакай присъдата. Ако, както ми казваше кардиналът, ти действително си обречена на смърт, — а трябва да сме готови за това, — обяви своята бременност след последната дума на съдията. Така ще получиш седем месеца отсрочка.
Луиза тъжно погледна Салвато.
— Приятелю, ти, непоколебимият по въпросите на честта, ме съветваш да се обезчестя публично?
— Съветвам те да живееш. Цената няма значение. Стига с нея да купиш живота си! Разбираш ли?
Но Луиза, като че ли не беше чула думите, продължи със същия тон:
— Всички знаят, че съпругът ми отсъства повече от половин година, а аз, когато ме осъдят несправедливо за престъпление, което не съм извършила, да обявя пред всички: „Аз съм невярна съпруга, измених на своя баща и покровител“? О! Ще умра от срам, приятелю. Сам виждаш, че е по-добре да умра на ешафода.
— А то?
— Кое?
— Нашето дете? Имаш ли право да го обречеш на смърт?
— Бог ми е свидетел, приятелю, ако бяхме останали живи, ако то беше излязло от изтерзаната ми утроба и аз бях чула първия му вик, бях почувствала диханието му, бях целунала устата му, — Бог ми е свидетел, че с гордост бих носила позора на моето майчинство. Но ако ти умреш утре, а аз след седем месеца, — нали все пак ще трябва да умра! — бедното дете не само ще остане сираче, но ще носи завинаги петното на своето рождение. Безмилостният тъмничар ще го изхвърли на пътя и то ще загине от глад и студ, или под конските копита. Не, Салвато, нека то изчезне заедно с нас, и ако душата е безсмъртна, както вярва Леонора и както аз се надявам, — ние ще се явим пред Господа, обременени от нашите грехове, но ще доведем със себе си един ангел, заради който ще получим опрощение.
— Луиза! Луиза! Помисли! Помисли!
— А той? Той, толкова добър, толкова благороден и велик! Ако той, който вече знае, че съм била толкова решителна да му изменя, узнае, че не ми е достигнала решимост, за да умра, ако всички наоколо узнаят на каква цена съм откупила живота си, — какъв позор би се стоварил на бедната му глава! О, само при тази мисъл, приятелю мой, — продължи Луиза като стана, — се чувствам силна като спартанка, и дори ешафодът да се намираше тук пред нас, бих се изкачила на него с усмивка.
Салвато падна на колене и започна страстно да целува ръката й.
— Аз направих това, което трябваше да направя, — промълви той. — Благодаря ти! Ти също направи това, което трябваше да сториш.
XCII
ТРИБУНАЛЪТ В МАНАСТИРА МОНТЕ ОЛИВЕТО
Еторе Карафа не беше сгрешил. В девет вечерта на стълбата пред тъмницата отекнаха тежките стъпки на въоръжени хора, вратата се отвори и в полумрака проблеснаха щикове. Влязоха тъмничарите и захвърлиха на пода куп вериги, които зловещо иззвънтяха при удара в каменните плочи.
Кръвта на благородния граф ди Руво закипя от възмущение.
— Вериги! Вериги! — извика той. — Надявам се, че не са за нас?
— А за кого? — присмя се един от тъмничарите.
Еторе направи заплашителен жест, потърси около себе си нещо, което би могло да му послужи за оръжие и като не намери нищо, спря погледа си върху камъка, който затваряше отвора към кладенеца. Изглежда той, като Аякс, беше готов да го вдигне. Чирило го спря.
— Приятелю, най-почетните белези след тези, които оставя по ръката на героя вражеският меч, са тези, които оставят веригите на тирана. Къде са веригите? Ето ръцете ми.
И благородният старец протегна напред китките си.
Когато вратата се отвори, Веласко, според обичая си, свиреше на китарата и пееше весела неаполитанска песничка. Той не прекрати пеенето и при влизането на надзирателите. Еторе Карафа гледаше ту Доменико Чирило, ту невъзмутимия певец.
— Срам ме е, — промълви той, — тъй като тук виждам двама души, по-мъжествени от мен.
И той също протегна ръце. После дойде ред на Мантоне. След него се приближи Салвато. Докато му слагаха веригите, Леонора и Микеле, които не бяха сваляли очи от Луиза през цялото време на разговора с нейния възлюбен поддържаха младата жена, на която краката се подкосяваха. Когато Салвато беше окован, Микеле с въздишка, предизвикана по-скоро от необходимостта да остави сестра си, отколкото от срам пред позорната процедура, се приближи към тъмничаря. Веласко продължаваше да пее без ни най-малко да измени гласа си. Приближиха се и към него, но той показа със знак, че иска да довърши куплета си, изпя го докрай, след което разби китарата си в пода на килията и протегна ръце. На жените не сложиха вериги, намериха че е излишно.
Част от войниците мина напред, за да освободи място за затворниците, тъй като по тясната стълба можеха да се изкачват само по двама, след пленниците тръгна останалата част от отряда и така излязоха на двора. Там войниците се строиха в две колони от двете страни на патриотите, след тях тъмничарите носеха факли, за да осветят пътя на мрачната процесия.
В този ред те преминаха по цялата улица Медина, през тълпата ладзарони, която обсипваше арестуваните с оскърбления, покрай банката Бекер, където проклятията се посипаха с удвоена сила, защото тълпата позна Луиза Сан Феличе. После излязоха на улица Монте Оливето, в края на която, на площада със същото име, зееха вратите на манастира, превърнат в трибунал.
Съдиите, или по-точно палачите, заседаваха на третия етаж. Голямата манастирска трапезария беше превърната в съдебна зала. Тя беше покрита с черно сукно и за единствено украшение служеха знамената на неаполитанските и испанските Бурбони, а също огромно разпятие, над главата на председателя, — символ на страданието, а не на справедливост. При вида му веднага възникваше мисълта, че то е поставено като доказателство за това, че човешкото правосъдие винаги се е заблуждавало, било от ненавист, било от низост, или страх.
Арестуваните преминаха по тъмен коридор, който водеше към съдебната зала, и отдалеч дочуха рева на очакващата ги тълпа.
— Подъл народ! — промърмори Еторе Карафа. — Струва ли се да се жертваме заради него…
— Не само заради него, — възрази Чирило, — но заради цялото човечество. Кръвта на мъчениците е най-силното средство за събаряне на троновете!
Отвориха, вратата към подиума, приготвен за обвиняемите. Облъхна ги струя горещ спарен въздух, обля ги поток ярка светлина и върху тях се стовари ураган от оглушителни викове. Еторе Карафа, който вървеше пръв, неволно спря.
— Влизай, както в Андрия, — ободри го Чирило.
И смелият пълководец първи стъпи на подиума. Всеки от другарите му беше посрещнат със същите крясъци и вопли, които при вида на жените се удвоиха. Салвато забеляза, че Луиза се олюлява като тръстика, и я прегърна през кръста. После обгърна залата с поглед. На първия ред сред зрителите, опрял се на преградата, която отделяше публиката от съдиите, седеше един монах-бенедиктинец. Когато погледът на Салвато се спря върху него, той отметна качулката си.
— Баща ми! — прошепна младият човек в ухото на Луиза.
Тя се изправи, озарена от лъча на надеждата, като лилията под лъчите на топлото слънце. Очите на останалите обвиняеми, които нямаше какво да търсят в залата, се обърнаха към съдиите.
Те бяха седем, включително и председателят, и седяха в полукръг, може би, в подражание на атинския ареопаг. Определените за дадения случай защитник и прокурор — последното издевателство в тази пародия на правосъдие — бяха обърнали гръб на подиума, където се намираха обвиняемите, с които не бяха се виждали нито веднъж до днешната вечер.
Липсваше само един съветник — дон Винченцо Спечале, кралския съдия. Всички прекрасно знаеха, че
