обсадата на Сен Жан д’Акр от един грък на име Барбаки, който беше получил тридесет хиляди франка за това. Така че генералът получи писмото на брат си, което му даде първата идея за завръщане, през същото време, когато започна настъплението на реакцията през май 1799 година.
Всички тези обстоятелства, взети заедно, а също засилването на властта на кардинала в отсъствието на краля, бяха спрели шествието на смъртта. За Руфо беше най-тежко да допусне екзекуцията на тези хора, на които, според условията за капитулация, беше гарантирал живота. А сред тях бяха най-храбрите от храбрите, същият военачалник, който пред очите ни се катереше по градските стени на фамилното си владение със сабя в зъбите и знамето на независимостта в ръка, — с други думи, Еторе Карафа, който беше получил на времето писмо лично от кардинала с предложение да се предаде.
Но по време на кратката почивка за палача и жертвите му се получи ново послание от краля, което ние предаваме с цялото му простодушие:
Прелюбезни ми кардинале!
Получих писмото Ви, което извънредно много ме зарадва с новината, че в Неапол цари мир и спокойствие. Одобрявам, че не сте позволили на Фра Дяволо да влезе в Гайета. Но, макар да съм съгласен с Вас, че той е само главатар на разбойническа шайка, все пак не мога да не призная, че сме му задължени твърде много. Така че, за да можем да го използуваме и в бъдеще, нека се постараем да не го обиждаме. Но през същото време да го убедим, че и той самият трябва да прояви сдържаност и да не позволи на хората си да своеволничат, ако иска да запази цената си в моите очи.
А сега за нещо друго. Когато превзе Пескара, той изпрати при мен адютанта си с известието, че държи под надеждна охрана прословутия граф Руво, на когото обещал да запази живота, без да има никакво право за това. Аз незабавно му изпратих чрез същия този адютант заповед да прехвърли споменатия Руво в Неапол, за което отговаря с главата си. Съобщете ми дали Пронио е изпълнил заповедта ми.
Бъдете винаги в добро здраве и вярвайте в неизменната ми благосклонност.
Нима не е абсолютно, нима не заслужава обнародване кралското послание, където в единия абзац Фердинанд заповядва да наградят разбойника, а в другия — да екзекутират великия гражданин! Но още по-интересен е послеписът на това писмо:
„При завръщането си в Палермо заварих много писма от Неапол. От тях узнах, че на Стария пазар хората протестират, че повече няма екзекуции. А нито от Вас, нито от правителс-твото аз не съм получил никакви сведения за това, макар че Вие сте задължен да ме уведомявате за всичко. Държавната джунта не трябва да допуска никакви колебания в действията си и да не ми изпраща мъгливи общи сведения. Всички доклади да се проверяват за двадесет и четири часа, а главният удар да се насочи срещу водачите. Трябва да ги бесят без никакви церемонии. Обещаха ми да възобновят раздаването на правосъдие в понеделник. Надявам се, че няма да го отложат за някой следващ ден. Ако видя, че се боите, — ще бъдете опечен!“
В писмото е казано буквално така и не можем да го предадем по друг начин. Как ви харесва това „ще бъдете опечен“?! Звучи не съвсем по кралски, но е доста изразително!
След подобни указания не можеше да се протака повече. Кралските писма бяха незабавно предадени на Държавната джунта. Тъй като кралят беше подчертал името на Еторе Карафа, решиха да започнат с него и другарите му по килия. Затова на другия ден, 11-ти август, по време на обедното посещение на тъмничарите, затворниците от Викария бяха накарани да съберат сламениците си в ъгъла.
— Охо! — обърна се Карафа към Мантоне. — Струва ми се, че ще е тази вечер.
Салвато прегърна Луиза през кръста и я целуна по челото. Младата жена мълчаливо склони на рамото на любимия си.
— Бедничката, — прошепна Леонора. — Смъртта ще бъде тежка за нея: тя обича!
Луиза й протегна ръка.
— Какво пък, — каза Чирило, — най-после ще узнаем великата тайна, за която спорят от времето на Сократ до наши дни: има ли човекът душа.
— А защо да няма? — обади се Веласко, — нали и китарата ми си има душа.
И той изтръгна от инструмента си няколко меланхолични акорда.
— Да, тя получава душа, когато ти се докоснеш до нея, — каза Мантоне, — животът й е твоята ръка. Отдръпни ръката си и китара ще умре, душата й ще отлети.
— Той не вярва, нещастник! — промълви Леонора Пиментел, като повдигна към небето големите си испански очи. — А аз вярвам.
— Но вие сте поетеса, — възрази Чирило, — а аз съм лекар. Салвато отведе Луиза в един ъгъл на тъмницата, седна на един камък и я сложи в скута си.
— Чуй ме, любима, — каза той. — Да поговорим сериозно за надвисналата опасност. Тази вечер ще ни отведат в трибунала, през нощта ще ни осъдят, утре ще прекараме целия ден в стаята за молитви, а в други ден ще ни обесят.
Салвато почувствува как тялото на Луиза затрепери в обятията му.
— Поне ще умрем заедно, — промълви тя с въздишка.
— Бедничката! Така говори твоята любов, но цялата ти природа безмълвно се бунтува при самата мисъл за смъртта.
— Приятелю, вместо да ме ободриш, ти ми внушаваш слабост.
— Да, защото искам да те убедя в нещо извънредно важно: да не умираш.
— Искаш да ме накараш да не умирам? Нима това зависи от мен?
— Нужна е само една дума и ти ще се изплъзнеш от смъртта, поне за известно време.
— А ти ще живееш ли?
— Нали помниш, че ти посочих човека в монашеското расо и ти казах: „Това е баща ми, не е всичко загубено“.
— Помня. И ти се надяваш, че той може да ни спаси?
— За да спасят децата си, бащите вършат чудеса, а моят баща има могъщ ум, мъжествено сърце и решителен характер, той не веднъж, а десет пъти ще постави живота си на карта, за да ме спаси.
— Ако спаси теб, ще спаси едновременно и мен.
— Ако ни разделят?
— Мислиш ли, че могат да бъдат толкова безчовечни? — извика Луиза.
— Трябва да предвиждаме всичко, дори и това, че баща ми успее да спаси само един от нас.
— Тогава, нека спаси теб.
Салвато леко повдигна рамене и се усмихна.
— Знаеш, че в такъв случай не бих приел помощта му. Но…
— Но какво? Довърши мисълта си.
— Но ако останеш в затвора и, все пак, смъртта вече не те заплашва, — залагам сто против едно, че ние с баща ми ще успеем да спасим и теб.
— Приятелю мой, главата ми се пръска и не разбирам на къде клониш. Кажи ми всичко още сега, иначе ще полудея.
— Успокой се, притисни се до сърцето ми и слушай. Луиза повдигна към него огромните си очи в безмълвен въпрос.
— Слушам те, — промълви тя.
— Ти си бременна, Луиза…
Младата жена отново въздъхна.
— О, бедното дете! — прошепна тя. — Каква е вината му та трябва да умре заедно с мен?
