Херцогът направи знак и от редицата излязоха четирима неаполитански войници.
— Отведете пленниците в Новия замък, — заповяда той. — Отговаряте за тях с главата си.
— Разрешавате ли синьората да се преоблече в своите дрехи — попита Салвато.
— А къде са те?
— В стаята й в замъка Сан Елмо.
— Закълнете се, че това не е опит за бягство.
— Кълна се, че сеньората и аз ще се върнем след четвърт час и отново ще се предадем в ръцете ви.
— Вървете! Вярваме ви.
Последваха поклони от двете страни. Луиза и Салвато се върнаха във форта.
Като отвори вратата на стаята, която току-що беше напуснала, за да намери, както мислеше, свободата, щастието и любовта, младата жена падна в едно кресло и се обля в сълзи. Салвато коленичи пред нея.
— Луиза! — започна той. — Бог ми е свидетел, че направих всичко възможно, за да те спася. И, все пак, ти отказа да се разделиш с мен и каза: „Ще живеем, или ще умрем заедно!“ Ние живяхме, бяхме щастливи, за няколко месеца познахме толкова щастие, колкото повечето хора не изпитват през целия си живот. Нима няма да ти стигне смелост именно днес, когато дойде часът на изпитанието? Бедно дете! Ти си надценила силите си! Нали, любима?
Луиза повдигна глава, която досега беше крила до гърдите на Салвато, отметна дългите си коси от лицето и погледна през сълзите възлюбения си.
— Прости ми моментната слабост, — каза тя. — Ти виждаш, че не се боя от смъртта, нали аз сама я повиках, когато разбрах, че си ме излъгал и искаш да умреш без мен, любими мой. Ти видя дали се колебах и дали сдържах вика си, който трябваше да ни съедини отново.
— Моя Луиза!
— Но видът на тази стая, спомените за прекараните в нея сладостни часове, мисълта за това, че всеки момент ще се отворят вратите на тъмницата, че може би ще ни разделят и ще трябва да вървим към смъртта поотделно, — о, тази мисъл разбива сърцето ми Но виж: при звука на гласа ти сълзите изсъхват и усмивката се връща на устата ми. Докато сърцата ни бият и кръвта тече във вените ни, ние ще се обичаме, а докато се обичаме, ще бъдем щастливи. Нека дойде смъртта! Ако смъртта е вечност, тя ще бъде за нас вечна любов!
— Сега познавам моята Луиза! — възкликна Салвато.
И като се изправи, той я прегърна през кръста и докосна устните й със своите.
— Ставай римлянко! Ставай Ария! Обещахме им да се върнем след четвърт час, нека не се бавим.
Луиза отново си възвърна предишното мъжество. Тя бързо хвърли чуждите дрехи и се преоблече. После величествена като кралица, с походката на богиня, тя се спусна по стълбата, премина през двора, излезе от крепостта, опряна на ръката на Салвато, и се насочи направо към тримата командири.
— Милостиви господа, — произнесе тя с изискана грация и най-мелодичния глас, — приемете едновременно благодарността на жената и благословията на умиращата — нали съм осъдена предварително, — за това, че ни позволихте да не се разделяме! И ако бихте помогнали да ни затворят в една обща тъмница, за да можем заедно да отидем на екзекуцията и ръка в ръка да се качим на ешафода, аз бих повторила тази благословия под брадвата на палача.
Салвато свали шпагата си и я протегна на Бол и Тръбридж. Те се отдръпнаха, затова младият човек я подаде на херцога.
— Приемем я защото съм задължен да го сторя, господине, — каза Саландра, — но Бог ми е свидетел, че бих предпочел да ви я оставя. Ще кажа нещо повече, аз съм войник, а не жандарм, и тъй като нямам никакви разпореждания относно вас…
Той погледна двамата офицери, които потвърдиха със знак, че го оставят да действува по свое усмотрение.
— Като ми връщате свободата, — живо каза Салвато, който беше разбрал значението на прекъснатата фраза и знаците, които я бяха подкрепили, — връщайки ми свободата, връщате ли я и на тази синьора?
— Невъзможно е, господине, — отвърна Саландра. — Синьората е посочена от негово величество, и трябва да се яви пред съда. От цялата си душа желая да я признаят за невинна.
Салвато се поклони.
— Това, което тя стори за мен, ще направя за нея — нашите съдби са неразделни в живота и смъртта.
И той целуна челото на тази, с която се беше венчал за вечността.
— Госпожо, — каза херцогът, — повиках карета, за да не минавате по всички улици на Неапол между четирима войници.
Луиза му благодари с кимване. Влюбените, предвождани от четиримата войници, слязоха по пътя за Тетрайо до пресечката Санта Мария Апаренте. Там сред тълпата любопитни ги чакаше карета. В първата редица стоеше един монах от ордена свети Бенедикт. Когато Салвато премина покрай него, монахът повдигна качулката си. Младият човек потрепери.
— Какво ти е? — попита Луиза.
— Това беше баща ми! — прошепна й Салвато. — Още не всичко е загубено.!
XC
ЯМАТА НА КРОКОДИЛА
Ако посетите Новия замък и поискате да ви покажат тъмницата, наречена „Ямата на крокодила“, вратарят преди всичко ще ви покаже скелета на гигантския гущер, хванат някога в тази яма, който беше дал името на тъмницата. После ще влезете през вратата, над която се намира скелетът, и ще стигнете до малка вратичка, от която започва стълба с двадесет и две стъпала. Като слезете по тях ще стигнете до трета, от масивен дъб и обкована с желязо. След нея започва дълбоката и тъмна пещера.
Сред тази гробница, нечестиво творение на човешките ръце, тази яма, изкопана от хората, за да погребват в нея живите трупове на себеподобните си, се вижда гранитна канара със забит в нея железен прът, който служеше за ръкохватка. Канарата затваря кладенец, който води към морето. По време на буря вълните се блъскат в тесните стени на кладенеца и изхвърлят пяната през цепнатините между плочите на пода, а солената вода изпълва пещера и преследва затворника до най-далечните ъгли на тъмницата му. През отвора на тази бездна, както гласеше мрачната легенда, беше проникнало тук отвратителното влечуго, дало на ямата своето име. То почти винаги намирало тук човешка плячка и след като я изяждало, отново потъвало в бездната.
Сред народа и досега се говори, че тук са били хвърлени от испанците жената и четирите деца на Мазаниело, този крал на ладзароните, замислил да освободи Неапол и опиянен от властта си като някой Калигула или Нерон. Народът погълна бащата и съпруга, крокодилът, подобно на народа, беше погълнал майката и децата.
Именно в тази тъмница комендантът на Новия замък заповяда да отведат Салвато и Луиза.
При светлината на лампата, закачена на тавана, влюбените видяха няколко затворника, които при появата им прекратиха разговора си и ги разгледаха с безпокойство. Но очите, свикнали вече към полумрака на тъмницата, веднага познаха новодошлите и отвсякъде се раздадоха възклицания на радост и съчувствие. Някакъв човек се хвърли в краката на Луиза, една жена увисна на шията й, трима затворника обкръжиха Салвато, като бързаха да му стиснат ръката и скоро, смесени в една група, те заговориха едновременно, така че беше трудно да се различи кое в речта им е повече, болката или удовлетворението.
Човекът, който се хвърли в краката на Луиза, беше Микеле. На врата й беше увиснала Леонора Пиментел. Затворниците, обкръжили Салвато, бяха Доменико Чирило, Мантоне и Веласко.
— Ах, бедна ми сестрице! — първи възкликна Микеле. — Кой би помислил, че Нано толкова точно и вярно предсказва съдбите!
Луиза почувствува как по гърба й пробегнаха тръпки. Тя с тъжна усмивка прекара ръка по нежната си шия и поклати глава, като че ли искаше да каже, че палачът лесно ще изпълни задълженията си. Уви! Беше й съдено да се излъже дори и в последната си надежда.
Вълнението, предизвикано от появата на новодошлите, не беше се успокоило напълно, когато вратата на тъмницата отново се отвори и всички видяха на прага неясни очертания на една висока фигура, облечена
