своята благодарност не само на присъствуващите, но и на тези, които не бяха попаднали на празника, но все пак показваха не по-малка преданост, дори и зад борда на „Гръмовержец“. Той леко кимна в отговор на тоста на сър Уйлям, пресуши до половина чашата си и излезе на галерията, за да приветства тези, които от страх, низост или преданост бяха дошли да му изразят симпатиите си.
При появата на краля, гръмнаха викове ура, раздадоха се аплодисменти, човек имаше чувството, че възгласите „Да живее кралят!“ се издигнаха към небето от морските бездни. Фердинанд се поклони и поднесе ръка към устните си за въздушна целувка. Но изведнъж ръката му замръзна. Погледът му се втренчи в една точка, зениците му се разшириха от ужас, а косите му започнаха да се изправят. Сподавен вик на страх и изумление се откъсна от треперещите му устни. В този миг сред лодките настъпи объркване и те се отдръпнаха в страни, като оставиха пред Фердинанд празно пространство.
В средата на това пространство се виждаше нещо ужасно: от водата се подаваше човешки труп. Въпреки че в костите, прилепнали покрай слепоочията, се бяха заплели водорасли, въпреки дългата брада и безкръвно лице, все пак кралят позна Карачиоло. Виковете „Да живее кралят!“ като че ли го бяха призовали от морското дъно, където беше почивал тринадесет дни, и той се беше явил, за да присъедини към хора на ласкателите и страхливците гласа на отмъщението.
Кралят го позна от пръв поглед, познаха го и останалите. За секунда Фердинанд помисли, че това е видение, но напразно: Трупът се навеждаше и изправяше, полюшван от вълните, като че ли се кланяше на този, който го беше осъдил на смърт, а сега изглеждаше по-мъртъв от него.
Но малко по-малко нервното напрежение спадна, ръката на краля затрепери и изпусна чашата, която се разби на парчета в пода на галерията, а той, бледен и задъхан, разбит от страх, се върна в залата на пиршеството, като криеше лицето си в ръце и викаше:
— Какво иска? Какво иска от мен?
При вида на ужасения крал сътрапезниците скочиха и като един се спуснаха към галерията. След миг от всички се откъсна едно име, което като електрическа искра удари по всички сърца:
— Адмирал Карачиоло!
Като чу това име, Фердинанд падна в креслото и повтори:
— Какво иска? Какво иска от мен?
— Прошка за измяната, господарю, — отвърна сър Уйлям, който си оставаше царедворец до мозъка на костите, дори пред лицето на този побъркал се от страх крал и този страшен мъртвец.
— Не! — извика Фердинанд. — Не! Той иска нещо друго!
— Християнско погребение, господарю, — прошепна в ухото му корабният капелан.
— Ще го получи, — отвърна кралят. — Ще го получи!
И като се спъваше на всяка крачка и се удряше в стените, той се спусна към своята каюта и затръшна вратата след себе си.
— Хари, вземете една лодка и вдигнете тази мърша! — произнесе Нелсън със същия тон, с който заповядваше: „Вдигни марсела!“ или „Прибери фока!“
LXXXVIII
УГРИЗЕНИЯТА НА ФРА ПАЧИФИКО
Празникът на Нелсън завърши като съня на Хофолия, съвсем неочаквано.
Ема Лайона отначало се опита да прояви смелост пред ужасното видение, но вълните, които идваха от югоизток, приближаваха трупа все по-близо до кораба, така че тя не издържа, побягна към залата и полупропаднала се стовари в креслото. Именно тогава Нелсън, толкова неумолим в ненавистта, колкото непоколебим беше и в мъжеството си, даде на Хари споменатата вече заповед. Капитанът незабавно се подчини. Лодката беше спусната, в нея скочиха шестима матроси и боцманът, а след тях и самият Хари.
Както вече казахме, лодките на гражданите се разбягаха от трупа, както се разпръсква ято птици при вида на ястреба, музиката млъкна, факлите изгаснаха, а от бързите удари на веслата над водата се издигаха цели снопове блестящи пръски. Тези, чиито лодки се намираха зад мъртвеца, се стараеха да заобиколят страшния предмет, гребейки с всички сили и описвайки възможно най-голям кръг. Всички гости на кораба станаха от масата, струпаха се на противоположния борд, за да не виждат призрака, и започнаха да викат лодкарите си. Само английските офицери останаха на галерията, като сипеха повече или по-малко солени шеги по повод мъртвеца, към който се приближаваха капитан Хари и моряците му.
Когато се приближиха плътно до тялото и капитанът забеляза, че матросите не се решават да го докоснат, той сам хвана мъртвеца за косите и се опита да го измъкне от водата, но дали тялото беше твърде тежко, или го задържаше някаква невидима сила, — така или иначе, косите останаха в ръката на капитана. Той с отвращение изруга, изплакна ръката си в морето и заповяда на двама матроси да измъкнат трупа с помощта на въжето, което висеше от шията му. Но те успяха да приберат в лодката само главата, която не издържа тежестта на тялото и се отдели от него. Хари тропна с крак.
— Ама че дявол! — измърмори той. — Каквото и да правиш, ще те приберем в лодката, дори на парчета!
През това време кралят се молеше в каютата си. Той се беше вкопчил в расото на капелана и цял се тресеше от прекалено нервно напрежение. Нелсън даваше на прекрасната Ема да помирише амоняк, сър Уйлям се мъчеше да намери научно обяснение за появата на призрака, офицерите продължаваха солените си духовитости, а гостите се спасяваха с бягството. По заповед на капитан Хари, матросите прокараха въжето под мишниците на мъртвеца, но, макар че всяко тяло губи във вода около една трета от теглото си, четирима матроси с огромни усилия едва успяха да го вдигнат в лодката.
Английските офицери запляскаха с ръце и извикаха през смях:
— Браво, Хари!
Лодката тръгна обратно към кораба и беше превързана за бушприта.
Офицерите, които нямаха търпение да узнаят причината за странното явление, се струпаха на бака, докато гостите побегнаха по страничните трапове към лодките си, за да се отдалечат по-бързо от ужасното зрелище, в което според повечето от тях, се криеше нещо дяволско, най-малкото, свръхестествено.
Сър Уйлям обясни случилото се съвсем правдоподобно, като каза, че телата на удавниците след определено време се изпълват с въздух и вода и съвсем естествено изплуват на повърхността на морето. Но странно, удивително, загадъчно беше обстоятелството, че тялото на адмирала беше изплувало, въпреки привързаните към краката му топовни гюлета, — именно това изплаши краля толкова много.
Капитан Хари, от чийто рапорт черпим тези сведения, сам беше привързал гюлетата и заявява, че са тежали двеста и петдесет ливри.
Извикаха капелана на „Минерва“, същият, който беше подготвил Карачиоло за смъртта, и го попитаха какво да правят с тялото?
— Кралят знае ли? — попита капеланът.
— Кралят видя привидението един от първите.
— И какво каза?
— Беше толкова изплашен, че позволи да погребем трупа по християнски обичай.
— Какво пък, — каза капеланът, — трябва да изпълним волята на краля.
— Направете каквото трябва.
И след като възложиха всички грижи по погребението на капелана, престанаха да мислят за Карачиоло. Но скоро се появи помощ, за каквото капеланът не беше и помислил.
Тялото на адмирала все още беше облечено в селски дрехи, само палтото се търкаляше на дъното на прибралата го лодка. Капеланът седна на кърмата на същата лодка и започна да чете заупокойна молитва при светлината на привързания за прът фенер, макар че в тази прекрасна юлска нощ би му била достатъчна и лунната светлина. На разсъмване той видя, че към него се приближава рибарска лодка с двама гребци и някакъв монах. Той беше твърде висок и толкова уверено стоеше в тясната лодка, като че ли сам беше моряк. Вахтеният офицер веднага разбра, че ново пристигналите имат работа не на кораба, а на траурната лодка, и тъй като Нелсън беше разпоредил да не пречат на погребалната церемония, не им обърна никакво внимание.
И действително, гребците се прилепиха плътно до лодка-та-ковчег. Монахът размени няколко думи с капелана, разгледа около минута мъртвото тяло и по лицето му закапаха едри сълзи.
Капеланът се качи отново на борда на „Гръмовержец“ за да получи последни указания от Нелсън.
