Отговориха му, че може да прави с тялото каквото си иска. При това съобщение монахът взе тялото в могъщите си ръце и го пренесе в своята лодка. Капеланът го последва. След това, по даден от монаха знак гребците се насочиха към Санта Лучия — енорийската църква на Карачиоло.
Въпреки че кварталът Санта Лучия беше предимно роялистки, Карачиоло беше направил на хората толкова добрини, че всички го боготворяха. При това, в квартала Санта Лучия неаполитанският флот вербува най-добрите си матроси, а всички, които бяха служили под командата на адмирала, пазеха най-жив спомен за трите качества, необходими на човека, който ръководи други хора, и станали неразделна част от личността на самия Карачиоло: неговото мъжество, доброта и справедливост.
Ето защо, едва монахът размени няколко думи със срещнатите рибари, едва се беше разпространил слухът че тялото на адмирала ще бъде погребано тук, сред старите му приятели, и целият квартал забръмча като кошер, а жителите един след друг започнаха да предлагат домовете си, за да положат покойника до погребението.
Монахът избра една къща, която беше най-близо до лодката. Десетки ръце се протегнаха към тялото, но той както и преди го вдигна сам, премина със скъпоценния си товар площада, остави трупа на приготвеното за него ложе, а после пренесе и главата на покойника. Той поиска чаршаф за саван и след пет минути дотичаха двадесетина жени, които викаха в един глас:
— Той е мъченик! Вземете моя, това ще донесе щастие на дома ни!
Монахът избра най-хубавия, най-тънък чаршаф, благоговейно разсъблече тялото. Постави главата и два пъти обви покойника в този саван, през това време капеланът непрекъснато четеше молитви, жените стояха на колене около ложето на адмирала, а мъжете се бяха скупчили край вратите и на улицата пред къщата.
От съседния двор, където живееше един дърводелец, се чуваха удари на брадва: там набързо приготвяха ковчег. Той беше готов в девет часа. Монахът положи тялото в него, всички жени от околността донесоха лаврови клонки, каквито растяха във всяка градина, или цветя, каквито украсяваха всеки прозорец в Неапол, така че ковчегът съвсем се скри под купа зеленина. Тогава удариха камбаните на малката църква на Санта Лучия и под погребалния звън в къщата влязоха представителите на духовенството.
Поставиха капака. Шестима матроси вдигнаха ковчега на раменете си, зад тях тръгна монахът, а след него цялото население на квартала. В църквата, вляво от олтара извадиха една плоча. Започна заупокойната служба.
Неаполитанците стигат във всичко до крайност: може би същите хора, които ръкопляскаха при обесването на Карачиоло, сега се обливаха в сълзи и неудържимо ридаеха под звуците на молитвата, която четяха свещениците над ковчега му. Мъжете се блъскаха с юмруци в гърдите, жените раздираха с нокти лицата си. Човек можеше да помисли, че кралството е постигнато от някакво общо нещастие, някакво всенародно бедствие. В действителност скръбта по адмирала беше обхванала едно малко пространство, от склона Джиганте до замъка Уово, и на сто крачки от църквата продължаваха да палят къщи и да убиват патриоти.
Тялото на Карачиоло беше положено не във фамилна гробница, а в импровизиран гроб в църквата. На плочата не отбелязаха с никакъв знак, че именно тук почива защитникът на неаполитанската свобода, станал жертва на самолюбието на Нелсън. Жителите на квартала Санта Лучия, мъже и жени, се молеха на гроба чак до вечерта, а заедно с тях и монахът.
Когато се стъмни, той стана, взе лавровия си посох и се за-изкачва по склона Джиганте, тръгна по улицата Толедо, където всички бедняци почтително му се кланяха, и влезе в манастира Сан Естреймо. След четвърт час той излезе от там като гонеше пред себе си магарето и тръгна заедно с него по пътя към моста Магдалина.
Едва беше стигнал предните постове на кардинала и към него се посипаха възклицания на симпатия и уважение още по-многобройни, и главно, по-бурни отколкото в града. Шумът от гласове, предизвикан от появяването му, стигна и до кардинала и вратите на резиденцията се отвориха веднага пред монаха, като пред стар приятел.
Той привърза магарето за стълба на вратата и тръгна по стълбата към втория етаж. Руфо седеше не терасата и проверяваше дневните разходи. Като чу стъпките на монаха, той се обърна и каза:
— А, това сте вие Фра Пачифико!
Монахът въздъхна:
— Аз самият, Ваше Високопреосвещенство.
— Радвам се да Ви видя отново. През цялата кампания Вие бяхте добър и храбър слуга на краля. Дошли сте да ме молите за нещо? Ще направя всичко, което е в моята власт. Но, предупреждавам ви предварително, властта ми вече не е толкова голяма, — добави той с горчива усмивка.
Монахът поклати глава.
— Надявам се, че това, за което съм дошъл да Ви моля, монсеньор, не превишава пределите на властта Ви.
— Добре, слушам ви.
— Аз съм дошъл монсеньор, да Ви моля за две неща: да ме освободите, тъй като кампанията приключи, и да ми посочите по какъв път да стигна до Йерусалим!
Кардиналът изгледа Фра Пачифико с учудване.
— Да ви освободя? Струва ми се, че вие сам се освободихте, без да искате съгласието ми.
— Монсеньор, аз действително се върнах в своя манастир, но и там бях готов да изпълнявам заповедите на Ваше Високопреосвещенство.
Кардиналът кимна в знак на одобрение.
— Колкото до пътя до Йерусалим, — продължи той, — лесно мога да ви го покажа. Но мога ли първо да Ви попитам, любезни Фра Пачифико, какво смятате да правите в светите места?
— Да се поклоня на Гроба Господен, монсеньор.
— Вашият манастир ли ви изпраща, или това е покаяние за греховете, което вие сам сте си наложили?
— Това е покаяние за греха.
Кардиналът се замисли.
— Значи сте извършили голям грях?
— Боя се, че да!
— Вие знаете, че църквата ми дава големи права.
Монахът поклати глава.
— Монсеньор, — промълви той, — аз вярвам, че наказанието, наложено на човек от самия себе си, е по-угодно Богу, отколкото покаянието, предписано му от други.
— А как смятате да извършите това пътешествие?
— Пеша, като събирам подаяния по пътя.
— Това ще бъде дълъг и изтощителен път!
— Силите ще ми стигнат.
— Но пътят е опасен!
— Толкова по-добре! Нямам нищо против да натупам по пътя някой негодник, вместо бедния Джакобино.
— За да не се проточи вашето пътешествие, ще трябва от време на време да молите капитана на някой кораб да ви качат на борда.
— Ще се обърна към християните, и когато им кажа, че отивам да се поклоня на нашия Господ Исус Христос, те няма да ми откажат.
— Но, може би, все пак ще предпочетете да ви препоръчам на капитана на някой английски кораб, който ще отплува за Бейрут, или Сен Жан д’Акр?
— Не искам нищо от англичаните, те са еретици! — възрази Фра Пачифико с изражение на явна ненавист.
— А няма ли да ги упрекнете в още нещо? — попита кардиналът, като проницателно изгледа монаха в очите.
— Освен това, те обесиха моя адмирал! — добави монахът, като размаха юмрук по посока на британския флот.
