в мундир на генерал от републиканската армия, какъвто носеше и Мантоне.
— Дявол да го вземе! — възмути се гостът като пристъпи в тъмницата. — Иска ми се да повторя думите на Югурта: „Не е много топло в римските бани“.
— Еторе Карафа! — извикаха няколко гласа.
— Доменико Чирило! Веласко! Мантоне! Салвато! Тук поне обществото е къде по-добро, отколкото в затвора Маретино. Ваш покорен слуга, госпожи! Как, сеньора Пиментел? Сеньора Сан Феличе? Та тук сте се събрали всички — и науката, и поезията, и смелостта, и любовта, и музиката. Явно, няма да скучаем.
— Не мисля, че ще ни дадат време да скучаем, — обади се Чирило с мекия си тъжен глас.
— Но откъде се взехте, любезни Еторе? — попита Мантоне. — Мислех, че вие сте далеч от нас, в безопасност зад стените на Пескара.
— Там бях, — отвърна Еторе. — Но вие капитулирахте. Руфо ми изпрати копие от вашия договор и ме посъветва да последвам примера ви. Едновременно с това получих писмо от абат Пронио, който ми предлагаше да се предам при същите условия, като ми обеща лична неприкосновеност и дори разрешение да замина за Франция. Аз не сметнах за безчестие да постъпя така, както бяхте постъпили и вие, и подписах договора. На другия ден ме посети абатът, зачервен от срам, чудейки се как да ми съобщи печалната новина. А тя наистина не беше от приятните: кралят му беше писал, че тъй като е нямал пълномощия да води преговори с мен, той трябва да ме представи на негово величество с вързани ръце и крака, ако не иска да плати за моята глава със своята. Пронио цени главата си, макар тя да не е твърде красива. Той заповяда да ме омотаят с въжета и ме изпрати в Неапол с каруца за добитък. Едва когато пристигнахме в Новия замък и вратите се затвориха зад нас, свалиха въжетата ми, а после ме доведоха тук. Това е цялата ми история. А сега разкажете за себе си.
Всеки разказа патилата си. Салвато и Луиза бяха първи. Ние знаем какво се беше случило с тях. Знаем също какво беше станало с Чирило, Веласко, Мантоне и Пиментел. Повярвали на думата на Нелсън, те бяха се качили във фелуките и оттам се озоваха в затвора.
— Все пак, — отбеляза Еторе, след като всички бяха приключили историите си, — има една приятна новина: Николино се спаси.
Всички в един глас извикаха от радост и започнаха да разпитват новодошлия за подробностите.
Ние помним, че Салвато, предупреден от кардинала, на свой ред поръча на Николино да предупреди адмирала, че живота му е в опасност. Николино пристигна във фермата, където се беше укривал неговия чичо, един час след арестуването му. Той узна за предателството на фермера и веднага тръгна да намери Еторе Карафа. Приятелят му го прие в Пескара, чиято отбрана беше възглавявал през последните дни. Николино не повярва на Пронио при преговорите за предаване на града и избяга в планината, преоблечен в селски дрехи. От шестимата заговорници, които видяхме в началото на нашата история в двореца на кралица Джована, той единствен не беше попаднал в ръцете на реакцията.
Тази добра новина много зарадва затворниците. При това, в тяхното печално положение голяма утеха беше и това, че се намираха всички заедно. По всяка вероятност, те щяха заедно да застанат пред съда и заедно да бъдат екзекутирани. Такова преимущество бяха получили някога жирондистите и ние знаем, че те бяха успели да извлекат полза от него.
Донесоха вечеря за всички и сламеници за новодошлите. Докато ядяха. Чирило ги запозна с реда и обичаите на затвора, в който той и другарите му по нещастие бяха прекарали вече тринадесет дни и нощи.
Градските затвори бяха препълнени, — ние се убедихме, че сам кралят в едно от писмата си посочваше цифрата осем хиляди арестувани. Във всеки от кръговете на този ад, който можеше да опише единствено перото на Данте, имаше свои демони, поставени там, за да терзаят осъдените. Тяхна задача беше да изберат най-тежките вериги, да морят хората с глад и жажда, да ги лишават от светлина, да замърсяват хранителните продукти и, превръщайки живота на затворниците в жестоко мъчение, все пак да не ги оставят да умрат. Защото, логично беше да се допусне, че подложени на подобен тормоз и в очакване на позорната екзекуция, арестантите трябваше да се уповават като на ангел-спасител на смъртта от собствените си ръце. Три-четири пъти всяка нощ стражата нахлуваше в килиите под предлог за обиск и будеше тези, които бяха успели да заспят. Всичко беше забранено: не само ножовете и вилиците, но дори чашите, под предлог че с парче стъкло могат да прережат вените си, а чаршафите и салфетките не влизаха в килиите, защото пленниците можеха да ги разкъсат и да си направят от тях въжена стълба.
Историята е съхранила имената на трима от тези мъчители. Единият беше швейцарец на име Дюес, който оправдаваше жестокостта си с това, че трябвало да храни голямо семейство. Вторият, Гамоз, беше немски полковник, служил при Мак и избягал също като него. Най-после третият беше старият ни познайник Шипионе Ламара, чиито злодеяния ни са добре известни.
Но затворниците се уговориха да не доставят на палачите си удоволствие да се наслаждават на страданието им. Ако тъмничарите идваха през деня, те продължаваха разговора си, само подчинявайки се на заповедта, се преместваха в друг ъгъл на килията. Веласко, превъзходен музикант, комуто бяха разрешили да вземе китарата си, акомпанираше на обиска с най-весели арии и закачливи песнички. Ако това се случеше през нощта, всеки ставаше от постелята без протести и оплаквания и обискът приключваше бързо, тъй като пленниците нямаха нищо освен сламеника, на който лежаха, без да се събличат.
През това време с цялата възможна бързина манастирът Монте Оливето беше превърнат в трибунал. Божията обител е основана през хиляда четиристотин и единадесета година от Кузела Орилски, фаворитът на крал Владислав. В него беше намерил убежище Тасо, а в годините на безумието му манастирът беше станал негова тъмница. Сега обвиняемите трябваше да прекарат в него кратко време между затвора и смъртта. Срокът беше кратък и нямаше нужда да чакат смъртта дълго. Държавната джунта действуваше според сицилийски кодекс, тази древна процедура за разправа с метежните сицилийски барони. Решиха в дадения случай да приложат един закон от кодекса на крал Роджеро, но при това забравиха, че Роджеро, който не е пазил толкова ревниво своите прерогативи, както Фердинанд, никога не е заявявал, че кралят не сключва договори с метежните си поданици, а, напротив, беше подписал такъв с въстаналите против него жители на Бари и Трани, като го беше изпълнявал съвсем добросъвестно.
Съдебната процедура, която твърде много напомняше действията в тъмната стая, беше страшна с пълната беззащитност на подсъдимите. Доносниците и шпионите бяха пълноправни свидетели, доносите и шпионски сведения се приемаха като редовни доказателства. Ако съдията намереше за нужно, на помощ на отмъстителността идваше мъчението, като още една нейна поддръжка. Обвинителите и защитниците бяха членове на джунтата, назначени от краля, така че нито едните, нито другите бяха единомишленици на подсъдимите. При това свидетелите на защитата, които се бяха договорили тази нощ със свидетелите на обвиняемите, не им противоречаха — тях дори не ги викаха на разпит, нито тайно, нито публично. Нямаше никакви очни ставки и жертвите, смазани от тежестта на обвинението, бяха изцяло предадени на прищевките на съдиите. Така че, присъдата, възложена на съвестта на тези, които трябваше да я произнесат, зависеше в действителност от произвола на краля, от зловещата му ненавист, която не признаваше нито преразглеждане, нито отсрочка, нито молби за помилване. Пред вратите на трибунала построиха бесилка, присъдата се произнасяше през нощта, публикуваше се сутринта и на следващия ден се изпълняваше. Двадесет и четири часа за молитва, а после — на ешафода.
За тези, на които кралят беше подарил живота, оставаше затворът Фавиняна, с други думи — гроб за живи мъртъвци.
Пътешественикът, който плава от изток на запад, преди да пристигне в Сицилия вижда издигащата се от водата между Мерсала и Трапани каменна грамада, увенчана с форт — това е римската Агуза, зловещият остров, служил за затвор още при езическите императори. Изсечената в скалата стълба води от върха към една пещера на морско равнище. Там прониква само отразена светлина, нестоплена от един-единствен слънчев лъч. От свода капе ледена вода — вечен дъжд, който разяжда и най-твърдия гранит и убива и най- здравия човек. В тази яма, в този гроб — ето в какво се изразяваше милосърдието на неаполитанския крал!
Но да се върнем към нашето повествование.
През същата вечер, когато Бекайото беше хванал в плен Салвато и потърси палача, за да обеси пленника му, — ние видяхме как маестро Донато седеше в бърлогата си и пресмяташе печалбите, които с увереност очакваше от предстоящите многочислени екзекуции. Триста дуката от тези печалби бяха
