предназначени за зестра на дъщеря му, която беше сгодена за Джовани, най-големия син на Басо Томео. Затова старият рибар и палачът с еднаква радост гледаха как се изпълваха затворите след скъсването на договора и с удоволствие о чуха от устата на краля, че за метежниците няма да има пощада. В града имаше осем хиляди арестувани, това означаваше най-малко четири хиляди екзекуции. По десет дуката за всяка се събираха четиридесет хиляди дуката, а с други думи, двеста хиляди франка.
И така, маестро Донато и сватът му Басо Томео в началото на юли седяха на масата, където веднъж ги бяхме видели, пиеха фияска, най-доброто кипърско вино — бяха решили, че при така стеклите се обстоятелства могат да си позволят този разкош, — и брояха на пръсти колко пари ще натрупат. За тяхно огромно задоволство се получи сума, не по-малка от тридесет-четиридесет хиляди дуката. Маестро Донато в голямата си радост обеща, ако надеждите му не бъдат излъгани, да увеличи зестрата на шест хиляди дуката. Той правеше тази отстъпка на свата си, а може би щеше да направи и други, тъй като се намираше в прекрасно настроение и вече виждаше пред себе си редиците бесилки, които се губеха в безкрая, както алеята на Сфинксовете в Тива — когато изведнъж вратата се отвори и в полумрака се показа съдебният пристав от Викария.
— Вие ли сте маестро Донато?
— Аз съм, аз съм. Влизай, не се бави! — отвърна палачът, развеселен от многообещаващата перспектива и изпразнената бутилка.
— Вие не се бавете! — възрази троснато приставът. — Тук командвам аз, а не вие!
— Охо! — намеси се старият Басо Томео, чийто зорки очи бяха свикнали с тъмнината. — Струва ми се, че виждам как блести сребърната верига на черната мантия.
— Съдебният пристав от Викария, — обади се гласът от полумрака. — Изпраща ме държавният прокурор. Ако го накарате да ви чака, сърдете се на себе си.
— По-живо, свате, по-живо! — подкани го Басо Томео. — Изглежда, работата не търпи отлагане.
И той затананика една тарантела, която започваше с думите:
Имал Пулчинела три прасенца…
— Идвам веднага! — извика маестро Донато като стана от масата и се затича към вратата. — Вие имате право господине, сеньор Гуидобадди не е от тези, които обичат да чакат.
И без дори да сложи шапката си, маестро Донато закрачи бързо след съдебния пристав.
От улица Соспири до Викария не е далеч. Викария е старинният замък на Капуа. По време на неаполитанската революция той игра същата роля като Консиержри по време на френската: служеше за затвор на обвиняемите между присъдата и екзекуцията. Тук осъдените бяха затваряни в така наречената стая за молитви. Тя представляваше едно отделение от затвора и не беше използвана от времето на Емануеле Де Део, Галиани и Виталиани.
Прокурорът Гуидобадди огледа помещението и заповяда да го приведат в изправност. Трябваше да укрепят ключалките, катинарите и завишените в пода железни халки, да се убедят, че всичко е достатъчно здраво и надеждно. След това прокурорът реши да свърши всичко наведнъж и изпрати да повикат палача.
По време на нашето пребиваване в Неапол ние с благоговение посетихме тази стая, където всичко беше в предишния си вид, беше изчезнала само картината над големия олтар.
Помещението се намира в средата на затвора. За да попадне в него, човекът трябва да мине през три или четири решетъчни врати. Към олтара водят две стъпала. Светлина прониква през нисък прозорец на нивото на пода, заграден с двойна решетка. От тази стая по четири-пет стъпала се слиза в друга. Именно тук осъдените прекарваха последните часове от живота си.
Завинтените в пода железни халки показват местата, където затворниците са лежали на сламениците си през последната безсънна нощ. Към халките са билки приковани веригите им. На една стена все още се вижда голяма фреска с разпънатия Исус и коленичилата Мария.
Зад тази килия е разположен свързан с нея малък кабинет, който има и отделен вход. През него са пускали „белите покаяници“, които са поемали грижата да съпровождат осъдените, да ги ободряват и подкрепят в смъртния им час.
В братството „бианки“ влизат духовни и светски лица. Духовниците изповядват, опрощават греховете и дават причастие. С една дума, извършват всичко освен миропомазването. Нали то е предназначено за болните, а осъдените на смърт не са болни, писано им е да загинат от нещастен случай, така че миропомазването, което не е нищо друго, освен освещаване на агонията, не им се полага.
След като влязат в кабинета, където обличат дългите бели одежди, които им са спечелили прозвището „бианки“, покаяниците не се разделят с осъдения, докато тялото му не бъде пуснато в гроба. На ешафода те слагат ръката си на рамото му — жест, който означава, че той може да им излее душата си и палачът няма право да се докосне до него, докато „бианки“ не махне ръката си и не произнесе „Този човек ти принадлежи“.
За този последен етап от скръбния път на осъдените приставът беше довел маестро Донато. Палачът влезе във Викария, изкачи се по лявата стълба, която водеше към затвора, премина дългия коридор от килии, отвори една след друга две решетъчни врати, изкачи още една стълба, бутна още една решетка и се озова пред вратата на стаята за молитви. Той прекрачи прага. Стаята с олтара беше празна. Палачът влезе във втората и видя прокурора Гуидобадди, под чието наблюдение подсилваха вратата към кабинета на „бианки“, слагаха й две резета и три катинара. Маестро Донато спря на горното стъпало в почтително очакване. След минута прокурорът се огледа, видя този, който му трябваше, и произнесе:
— А, това сте Вие маестро Донато!
— На услугите на Ваша светлост, — отвърна палачът.
— Знаете ли, че ще трябва да извършим доста екзекуции?
— Знам, — потвърди Донато с гримаса, която трябваше да изобразява усмивка.
— Затова бих желал да се уговорим предварително за заплащането.
— Много е просто Ваша светлост, — безцеремонно отвърна палачът. — Получавам шестстотин дуката заплата и по десет дуката за всяка екзекуция.
— Много просто! Дявол да го вземе, колко сте чевръст. А, според мен, не е толкова просто.
— Защо? — попита Донато, който започваше да се безпокои.
— Защото, ако имаме, да предположим, четири хиляди екзекуции, по десет дуката за всяка, това са четиридесет хиляди дуката, без да се смята и заплатата ви. А това е два пъти повече, отколкото получава целият трибунал, от председателя до последния писар.
— Вярно е, — възрази маестрото, — но аз върша всичко сам, а те — заедно, моята работа е по-тежка: те осъждат, а присъдите изпълнявам аз.
Прокурорът, който проверяваше здравината на една вградена в пода халка, се изправи, повдигна очилата на челото си и се втренчи в Донато.
— Охо! Ето как разсъждавате, маестро Донато! Но между вас и съдиите има известна разлика: те са несменяеми, а на вас можем да намерим заместник.
— На мен? А защо ще ме сменяте? Нима съм отказал някога да изпълня задълженията си?
— Казват, че не сте служили твърде усърдно на правото дело.
— Аз? Та нали трябваше да седя със скръстени ръце докато се държеше проклетата им република!
— Защото не им стигаше ума да ви накарат да се размърдате. Така или иначе, запомнете добре: срещу вас има двадесет и четири доноса и повече от дузина искания за смяната ви.
— О, пресвета Мадона! Какво говорите Ваша светлост?
— Така че, никакви добавки и награди. Ще работите само за постоянната си заплата.
— Но помислете, Ваша светлост, каква тежка работа ми предстои!
— Тя ще е за сметка на времето, когато сте бездействували.
— Ваша светлост, нима искате да разорите бедния баща на семейство?
— Да те разоря? Каква полза имам от това? Освен това, струва ми се, че човек, който получава осемстотин дуката, не би трябвало да говори за разорение.
— Първо, — прекъсна го маестрото, — аз получавам само шестстотин.
— При сегашните обстоятелства джунтата милостиво прибавя към заплатата ви двеста дуката.
— Ах, господин прокурор, вие сам разбирате, че това е неразумно.
— Не знам дали е разумно, каза Гуидобадци, който вече се отегчаваше от този спор, — знам само, че
