— Това ме успокоява. Аз трябваше да получа четиридесет хиляди франка за спасението на двама души. Получих двадесет хиляди и ще спася само един. Кого?
— Тази, която е по-слаба и не може да се спаси сама.
— Значи, вие самият имате шанс за спасение?
— Имам.
— Какъв?
— Не видяхте ли бележката, която лежеше в кутията, на мястото на парите. В нея ми съобщаваха, че ме пазят.
— Вие искате да ми доставите неудоволствието да Ви издам? Шеста точка от условията за капитулация гласи, че всички поданици на негово величество ще бъдат предадени на съюзниците.
— Успокойте се. Ще се предам сам.
— Казах Ви всичко, — произнесе Межан, като леко наклони глава, което значеше: „Можете да се върнете в стаята си“.
— Затова пък аз не Ви казах всичко, — възрази Салвато с глас, който дори не трепна.
— Говорете.
— Имам ли право да Ви попитам, как смятате да обезпечите спасението на синьора Сан Феличе? Нали разбирате, че ако жертвам себе си, правя го само за да бъде спасена тя.
— Вярно е, имате право да знаете и най-малките подробности.
— Слушам Ви.
— Девета точка от договора гласи, че болните, които не могат да се движат, ще останат в Неапол. В такова положение се намира една от нашите лавкаджийки. Тя ще остане тук, а синьора Сан Феличе ще заеме мястото й, ще се облече в нейните дрехи и гарантирам, че дори косъм няма да падне от главата й.
— Това е всичко, което исках да знам, — каза Салвато като остана. — Остава само да Ви помоля да изпратите колкото може по-бързо костюма на синьора Сан Феличе.
— Ще го получи след пет минути.
Луиза чакаше, изнемощяла от тревога. Тя знаеше, че Салвато е платил само половината сума, а алчността на Межан й беше добре известна. Любимият й влезе в стаята с усмивка на уста.
— Е? — скочи от мястото си тя.
— Всичко е наред.
— Повярва ли ти?
— Не. Поех едно задължение. Ти ще излезеш от замъка, преоблечена като лавкаджийка, под охрана на френските мундири.
— А ти?
— Трябва да изпълня една малка формалност и затова ще те оставя за няколко минути.
— Каква формалност? — с безпокойство попита младата жена.
— Да докажа, че макар да съм роден в Молизе, аз все пак служа на Франция. Няма нищо по-просто от това, тъй като всичките ми документи се намират в двореца Ангри.
— Но ти ме напускаш?
— Само за няколко часа.
— Как часове? Нали току-що каза минути?
— Минути или часове — каква е разликата?
Луиза обви с ръце шията на любимия си и нежно го целуна.
— Ти си мъж, ти си силен и як като дъб! — промълви тя. — А аз съм тръстика. Когато ме напускаш, аз се огъвам при най-слабия вятър. Какво да се прави! Твоята любов е самоотверженост, а моята — само егоизъм.
Салвато я притисна до сърцето си. Железните му нерви не издържаха и той се разтресе от такава нервна тръпка, че Луиза учудено го изгледа.
В този момент се отвори вратата: донесоха обещаните дрехи. Салвато се възползва от случая, за да отвлече Луиза от тревожните мисли. Той започна да й показва през смях различни части от костюма и преобличането започна. По блажения израз на лицето й беше ясно, че моментните подозрения на младата жена са се разсеяли. Тя беше прелестна в къса пола с червена подплата и шапката с триъгълна кокарда. Салвато, без да сваля очи от нея, не преставаше да повтаря: „Аз те обичам, обичам, обичам!“. Тя се усмихваше и усмивката й беше по-красноречива от всякакви думи. Часът отлетя като миг.
Но ето, удариха барабаните. Това значеше, че английските гренадири са пред вратите на замъка. Салвато неволно потръпна и лицето му побледня. Той погледна към двора, където се строяваше все още въоръженият гарнизон.
— Време е да слизаме, — каза той на Луиза, — и да заемем местата си в редиците на французите.
Двамата тръгнаха. На прага Салвато се спря и с тъжна въздишка обгърна за последен път стаята с поглед, като притискаше Луиза до сърцето си. Тук те бяха щастливи!
Под думите „Поданиците на Негово Величество ще бъдат предадени на съюзниците“ се разбираха заложниците, поверени на Межан. Те бяха петима на брой и вече стояха в отделна група на двора. Межан направи знак на Салвато да се присъедини към тях, а Луиза — да влезе в общия строй. Той я постави съвсем наблизо до себе си, за да може в случай на необходимост да я закриля. Няма що, полковник Межан най-добросъвестно изпълняваше задълженията си.
Барабаните удариха, раздаде се командата „Марш!“ Редиците се отдръпнаха и заложниците заеха местата си. Барабанчиците излязоха вън от вратите на форта, където чакаше цяла армия — руски, английски и неаполитански части. Пред тази армия стоеше група от трима офицери. Това бяха херцог дела Саландра, капитан Тръбридж и капитан Бол. С шпага в едната ръка и шапка в другата, те отдаваха чест на гарнизона.
Когато стигнаха уговореното място, Межан изкомандва: „Стой!“ Войниците спряха, а заложниците излязоха от редиците. После както беше записано в условията за капитулацията войниците оставиха оръжието на земята, а офицерите запазиха шпагите си. Тогава полковникът пристъпи към групата съюзни офицери и каза:
— Милостиви господа, в изпълнение на шеста точка от договора, имам честта да ви предам намиращите се във форта заложници.
— Потвърждаваме, че сме ги приели, — отвърна херцогът. И като обгърна с поглед приближаващата се група, добави: — Ние разчитахме на петима, а вие ни предавате шест.
— Шестият не е заложник, — каза Салвато. Шестият е враг.
Тримата офицери впериха учудено погледи в него, а Межан пъхна шпагата в ножницата си и зае предишното си място начело на гарнизона. Младият човек гордо продължи:
— Аз съм Салвато Палмиери, неаполитански поданик, но генерал на френска служба.
Луиза, която наблюдаваше с тревога цялата тази сцена, не можа да сдържи вика си.
— Той се погубва, — промърмори Межан. — Защо го каза? Нищо не му струваше да си мълчи!
— Ако той се погубва, аз трябва, аз искам да загина заедно с него! Салвато! Мой Салвато! Чакай ме!
И като се измъкна от редиците и отблъсна Межан, който й преграждаше пътя, тя се хвърли в обятията на младия човек и извика:
— А аз съм Луиза Сан Феличе! Аз съм с него! В живота и в смъртта!
— Господа, чувате ли, — каза Салвато, — можем да ви молим само за една милост: не ни разделяйте през краткото време, което ни остава да живеем.
Херцогът се обърна към двамата офицери, за да се посъветва с тях. Те гледаха младата двойка с неволно съчувствие.
— Вие знаете, — започна Саландра, — че има особено строги разпореждания на краля, според които сеньора Сан Феличе подлежи на смъртно наказание.
— Но те не забраняват тя да бъде осъдена заедно с любимия си, — намеси се Тръбридж.
— Не.
— Тогава, да направим за тях всичко, каквото можем, Нека им дадем това последно удовлетворение.
