тук, още повече че те с нищо няма да попречат на нашето повествование:
„Да посветим един абзац, — пише Сакинели, — на странните случайности по време на тази революция:
На двадесет и трети януари оръдеен снаряд, изстрелян от якобинци от форта Сан Елмо, улучи дръжката на кралското знаме над Новия замък и падането му предопредели влизането на френските войски в Неапол;
на двадесет и втори март снаряд свали републиканското знаме на замъка Котрона и този случай, възприет като чудо, повлече след себе си метеж на гарнизона против патриотите и облекчи превземането на замъка от роялистите;
най-после, на десети юли, падането на френското знаме над замъка Сан Елмо доведе до капитулацията на този форт.
Тези, които поискат да съпоставят датите, — продължава историкът, — ще видят, че всички тези случайности, както и най-важните събития от цялата неаполитанска кампания на кардинал Руфо, ставаха в петък“.
А сега да оставим замъка Сан Елмо — ние още не веднъж ще надничаме в него — и да проследим една лодка, която се отдели от брега, малко над моста Магдалина, — се плъзга но водата покрай шумните и празнично украсени корабчета, безмълвна, сурова, без нито един вимпел на борда. Тази лодка отвежда кардинал Руфо при краля, за да моли за една единствена милост: в замяна на спечелената за него държава, да се съгласи да изпълни договора, сключен от кардинала от негово име и да не опетни кралската чест с нарушаването му.
Ето още един случай, когато романистът трябва да предаде перото си на историка, когато въображението няма право да добави нито дума към неоспоримия текст на летописеца. Нека читателят благоволи да си спомни, че следните редове са взети от книгата, публикувана от Доменико Сакинели през 1836 година, в самия разгар на царуването на Фердинанд II, този безжалостен потисник на печата, при това, публикувана с позволението на цензура. И така, ето собствените думи на почтения историк:
„Докато вървяха преговорите с френския комендант за предаването на форта Сан Елмо, кардиналът се яви на борда на «Гръмовержец», за да докладва лично на Фердинанд за поведението на англичаните при капитулацията на замъка Уово и Новия замък и за това, какъв скандал предизвика нарушаването на договора. Отначало Негово Величество беше склонен да прояви уважение към условията за капитулация и да се придържа към тях, но не пожела да реши нищо окончателно, без да изслуша Нелсън и Хамилтън. Двамата бяха повикани, за да изкажат мнението си.
Хамилтън се позова на дипломатическата доктрина, според която владетелите не сключват договори с метежници, и заяви, че договорът трябва да бъде анулиран. Нелсън започна без никакви заобикалки. Той изказа дълбока си ненавист към всички революционери, въодушевили се от френския пример, и заяви, че трябва да се изкорени злото, за да се предотвратят по-сетнешните нещастия, тъй като републиканците упорствуват в града и не са способни на разкаяние. Само да им дадат малко свобода, и те ще извършат още по-страшни престъпления и най-после, ако ги оставят без наказание, това ще бъде съблазън за всички злодеи. Нелсън успя да унищожи всички доводи на кардинал Руфо относно договорите, успя и в стремежа си да парализира намерението на краля да благоприятства на тези доводи, и появилата се за миг склонност към милосърдие у краля.“
И така, Фердинанд, въпреки настояванията и дори молбите на кардинала, послуша двата зли гения на кралската му чест и реши да счита договорите за капитулация на замъка Уово и Новия замък за анулирани и че не са съществували.
След като беше взето това решение, кардиналът прикри лице с края на пурпурната си мантия, спусна се в лодката и се върна в дома, където бяха подписани договорите, като остави монархията, възстановена от самия него, на волята на закъснялото, може би, но неизбежно небесно правосъдие.
На същия ден затворниците от борда на „Гръмовержец“ и фелуките бяха свалени на брега, оковани по двама във вериги и отведени в тъмниците на Новия замък и замъка Уово, замъка Кармине и Викария. Тъй като затворите не стигаха (нали кралските писма обявяват за престъпници осем хиляди затворници), гражданите, за които нямаше място в посочените четири замъка, бяха изпратени в Гранили, който беше превърнат в допълнителен затвор.
Като видяха всичко това, ладзароните решиха, че заедно с цар Назон са се върнали дните на кървав разгул и отново започнаха да грабят, палят и убиват.
Според приетия от нас още в началото на това повествование обичай да не говорим нищо по повод на извършените тогава ужаси, без да се опираме на оригинални документи, ние заемаме следващите редове от автора на „Записки за изучаване на историята на неаполитанските революции“:
„Девети и десети юли бяха отбелязани с всякакъв род престъпления и низости, които перото ми отказва да изобрази. Като запалиха пред кралския дворец огромен огън, ладзароните хвърлиха в него седем нещастници, задържани преди няколко дни, и стигнаха в свирепостта си дотам, че ядяха окървавени части от телата на жертвите си. Подлият свещенослужител Риналди се хвалеше, че е взел участие в това гнусно пиршество“.
Освен кюрето Риналди в канибалските оргии се отличи и един друг човек. Подобно на разюздан дявол, той възглавяваше това действие, което обръща всички представи за човешката същност. Казваше се Гаетано Мамоне. Риналди ядеше полусурова плът, а Мамоне пиеше кръв направо от раните. Мерзкият вампир е оставил зад себе си такъв страшен спомен, че и днес, повече от четиридесет и пет години след неговата смърт, нито един жител на Сора — родното му място, не посмя да отговори на въпросите ми за него. „Той пиеше кръв, както пияниците пият вино!“ — ето какво чух от десетките старци, които са го познавали, а същото ми потвърдиха и двадесет най-различни очевидци.
Но, за всеобщо учудване, още едно лице, от което очакваха най-активно участие в разгула на реакцията, напротив, само го наблюдаваше с ужас. Това беше Фра Пачифико.
От деня, когато обесиха адмирал Карачиоло, когото монахът боготвореше, Фра Пачифико се разколеба в убежденията си. Как можеха да обесят като предател-якобинец човека, който толкова вярно беше служил на краля и толкова доблестно се беше сражавал за него? И още едно обстоятелство смути този ограничен, но честен ум: как стана така, че кардинал Руфо, след всичко което беше извършил за краля, — а Фра Пачифико, по-добре от всеки друг знаеше колко много беше то, — как стана така, че кардиналът изгуби всякаква власт и се оказа едва ли не е в немилост? И защо Нелсън, един англичанин, когото Фра Пачифико като добър католик ненавиждаше почти така, както, като добър роялист, той ненавиждаше якобинците, — защо Нелсън разполагаше с цялата власт, съдеше, осъждаше на смърт, бесеше? Съгласете се, че имаше от какво да се зароди съмнение и в по-развит мозък от този на храбрия монах.
Ето защо братът остана само свидетел на подвизите на Риналди, Мамоне и бандите ладзарони, които следваха примера им. Когато канибалските орди започваха да свирепствуват, той дори се обръщаше и бързаше да се отдалечи, като забравяше да налага, както преди, с тоягата нещастното си магаре Джакобино. И ако, потънал в тревожните си мисли, той бродеше по улиците пеша, прословутата му тояга, изрязана от ствола на лаврово дърво, изглеждаше, по-скоро, като посоха на някой пилигрим, на който той често подпираше дланите и брадата си, като че ли изморен от дълго пътешествие.
Няколко човека, които бяха забелязали тази промяна, дори твърдяха, че са видели Фра Пачифико да влиза в църквата и да се моли, паднал на колене. Капуцин да се моли! Никой не искаше да повярва.
LXXXVII
ВИДЕНИЕТО
Докато на улиците на Неапол убиваха, в пристанището празнува победата. Както можеше да се съди по белия флаг, издигнат на мястото на трицветното знаме, фортът Сан Ел-мо капитулира и незабавно започна преговори между Межан и Тръбридж. Беше постигнато съгласие по всички главни пунктове, така че кралят, който беше запазил външните признаци на уважение към кардинала, можеше да му изпрати около три след обед следното писмо:
