Леонора седна на мястото си толкова спокойно, както преди малко беше станала от него.
— А сега ти, китаристе! — обърна се Спечале към Веласко. — Казаха ми, че си убивал времето си в затвора, свирейки на китара.
— Нима това е оскърбление на кралското величество?
— Не. И ако беше виновен само за това, макар че то е занимание за безделници нямаше да стоиш сега пред съда. Но тъй като си тук, бъди така добър да ни посочиш своето име, фамилия, възраст и обществено положение.
— Ако не искам да ви отговарям?
— Това няма да ми попречи да те изпратя на смърт.
— Добре! — каза Веласко. — Няма да чакам да ме изпратиш ти.
И с един мощен скок, подобен на скока на ягуар, той прескочи подиума и се озова в средата на залата. Преди да се досетят какво иска да прави, преди да успеят да го спрат, той се спусна към прозореца, като размахваше веригите си и викаше „Път! Път!“ Всички се отдръпнаха пред него. Той скочи на перваза и за секунда замря. Залата наддаде вик на ужас и Веласко политна в празното пространство. Почти веднага се дочу шумът от падането на тежкото тяло върху камъните.
Шумната доскоро зала потъна в тягостно мълчание. Съдиите, обвиняемите, зрителите — всички бяха потресени. Луиза се хвърли в обятията на възлюбения си.
— Дали да не прекъснем заседанието? — попита председателят.
— Защо? — възрази Спечале. — Вие все едно щяхте да го осъдите на смърт, а той ви изпревари. Правосъдието се извърши. Отговаряйте, господин французино, — обърна се той към Салвато. — как стана така, че вие също се озовахте при нас?
— Озовах се пред вас, — отвърна Салвато, — защото не съм французин, а неаполитанец. Казвам се Салвато Палмиери и съм на двадесет и шест години. Аз горещо обичам свободата и ненавиждам тиранията. Кралицата искаше да ме убие с ръката на сбира Паскуале де Симоне, а аз имах наглостта да се отбранявам срещу шестима убийци, да раня двама, а други двама да изпратя в по-добрия свят. Аз съм заслужил смъртта си, осъдете ме.
— Е, — потвърди Спечале, — не трябва да отказваме на този достоен патриот. Щом иска смърт, ще я получи!
— Смърт! — отзоваха се съдиите.
Луиза беше очаквала това и все пак не можа да сдържи тежката си въздишка, прилична повече на стон. Монахът-бенедиктинец отново повдигна качулката си и размени със Салвато бърз поглед.
— Така! — произнесе Спечале. — А сега е ред на синьората и приключваме. Разкажете ни за себе си, госпожо, макар че ние го знаем не по-зле от вас самата. Име, фамилия, обществено положения, а после ще преминем и към Бекер.
— Стани, Луиза, и се облегни на рамото ми, прошепна й Салвато.
Луиза послуша съвета му. Като я видяха толкова млада, толкова скромна и толкова прекрасна, зрителите не можаха да сдържат шепота на съжаление и възхита.
— Въдворете тишина! — извика Спечале и се обърна към Луиза:
— Говорете!
— Казвам се Луиза Молина Сан Феличе, — започна младата жена с треперещ глас. — Аз съм на двадесет и три години и не съм виновна за престъпленията, в които ме обвиняват, но искам само едно: да умра.
— Значи, — намеси се Спечале, раздразнен от това, че публиката единодушно изразяваше симпатиите си към обвиняемата, — значи, Вие твърдите, че не сте издали банкерите Бекер?
— Тя го твърди с достатъчно основание, — извика Микеле, — защото ги предадох аз. Нали аз служех при генерал Шампионе, нали аз го посъветвах да разпита Джованина. Бедната ми сестричка няма нищо общо с всичко това! Така че можете спокойно да изпратите в къщи тази свята жена, за да се помоли и за вас.
— Млъкни, Микеле, млъкни… — промълви Луиза.
— Не, говори, Микеле! — подкани го Салвато.
— Ще говоря. Нали сега съм осъден на смърт и нищо по-лошо не може да ми се случи. Щом така или иначе ще трябва да увисна на въжето, поне да ви разкажа цялата истина. Честните хора ги души лъжата, а не въжето. Та аз ви казах: тя е толкова чиста, колкото и Мадоната от Пие ди Грота нейната съседка. Тя нарочно се върна от Пестум, за да предупреди Бекер, но го срещна, когато войниците вече го водеха към Новия замък. А преди смъртта си Бекер-син й писа, че вече знае всичко и че не тя, а аз съм причина за смъртта им. Покажи писмото, сестричке! Нека тези господа го прочетат. Те са справедливи и няма да те осъдят, щом не си виновна.
— То не е у мен, — промълви младата жена. — Не знам къде съм го сложила.
— То е у мен, — извика Салвато. — Бръкни в джоба ми Луиза и го предай на съда.
— Ти го искаш, Салвато! — прошепна Луиза. И още по-тихо добави: — А ако ме помилват?…
— Дай Боже!
— А ти?
— Баща ми е тук.
Луиза извади от джоба на Салвато писмото и го протегна на съдията.
— Господа, — побърза да се намеси Спечале. — Дори това писмо да е писано лично от Бекер, вие, надявам се, няма да му придадете по-голямо значение, отколкото заслужава. Нали знаете, че Бекер-син беше любовник на тази жена.
— Любовник! — възмути се Салвато. — О, негоднико, не смей да цапаш този чист ангел, дори с гнусните си думи!
— Вие искате да кажете, господине, че беше влюбен в нея?
— Влюбен до безумие, тъй като само безумец може да повери на жена тайната на заговора.
— Прочетете писмото, — извика Салвато, като стана от мястото си, — и по-високо!
— Да, по-високо! По-високо! — завикаха присъствуващите.
Спечале беше принуден да се подчини и прочете на глас известното ни писмо в което Андреа Бекер, в доказателство за доверието си към Луиза и убеждението си, че тя няма нищо с разобличаването на роялисткия заговор, молеше младата жена да раздаде на жертвите на войната четиристотин хиляди дуката.
Съдиите се спогледаха: те не можеха да произнесат присъдата въз основа на едно напълно опровергано обвинение. Освен това жертвата прощаваше, а престъпникът сам изтъкваше вината си. Но волята на краля беше недвусмислена: да я осъдят на смърт. При това, Спечале не се предаваше лесно.
— Добре, — каза той. — Трибуналът отхвърля това главно обвинение.
Залата посрещна думите му с одобрителен шепот.
— Но, — продължи Спечале, — вие сте обвинена и в друго, също толкова сериозно престъпление.
— В какво? — попитаха едновременно Луиза и Салвато.
— Обвинявате се в това, че сте предоставели убежище на човек, пристигнал в Неапол, за да организира заговор против правителството, укривали сте ги месец и половина в дома си и сте го пуснали, само за да се сражава против войските на законния си крал.
Вместо отговор Луиза наведе глава и нежно погледна Салвато.
— Ама че престъпление! — извика Микеле. — Нима можеше да му позволи да умре пред прага й без никаква помощ? Нима първата евангелска заповед не ни задължава да помагаме на ближния си?
— Изменниците не са ближни за никого, — отсече Спечале. И добави, тъй като бързаше да приключи с това дело, което беше заинтересувало публиката много повече, отколкото му се искаше: — И така, вие сте приели, крили сте и сте се грижили за заговорника, който е излязъл от дома ви, само за да се присъедини към френските войски?
— Признавам, — отвърна Луиза.
— Това е достатъчно. Извършили сте държавно престъпление, измяна. На смърт!
— На смърт! — повтори без желание трибуналът.
Залата зашумя в недоволен ропот. Всички изразяваха съчувствието си към осъдената. Луиза Сан Феличе, спокойна и горда, притисна ръка до сърцето си и се обърна към зрителите, за да им благодари, но
