— Перо и хартия! — извика Тръбридж. После написа на италиански:
„Аз, долуподписаният, потвърждавам, че получих главата на дон Карло Гранозио ди Гафони в добро състояние и при пръв удобен случай ще я изпратя на краля в Палермо, който несъмнено ще оцени този подарък.
Той зави в бележката една гвинея и я подаде на младежа. После даде знак на един от своите матроси да сложи главата в чувала, а чувала да постави в кошницата и да я отнесе в неговата каюта.
И с равнодушието, присъщо само на англичаните, той каза:
— Голям веселяк е бил този приятел! Жалко, че ще трябва да се разделим с него.
Действително, още на другия ден се представи удобен случай и ценният подарък на дон Джузепе Манютио Витела беше изпратен на Негово Величество в Палермо.
XLVII
ЕТОРЕ КАРАФА
Читателят помни, че в писмото си до лорд Нелсън Тръбридж споменаваше две крупни загуби на неаполитанските патриоти — при Андрея и Салерно.
Тази новина, достоверна само наполовина, беше следствие от един план, изработен от Мантоне, военният министър на републиката, и главнокомандуващия Шампионе. Когато Шампионе напусна Неапол, двете колони бяха вече на път.
Тъй като всяка от тях включва по някой от нашите главни персонажи, ние ще ги последваме, едната в триумфалния и марш, а другата — в нейното поражение.
По-голямата от двете колони, съставена от шест хиляди французи и хиляда неаполитанци, се насочи към Апулия. Трябваше да се освободи житницата на Неапол, блокирана от английския флот и почти изцяло овладяна от привържениците на Бурбоните.
Шестте хиляди французи бяха командвани от генерал Дюем, докато начело на неаполитанците стоеше един от главните герои на тази история, Еторе Карафа, граф ди Руво.
Първият град, който им се изпречи, беше Андрея, старо имение на рода му, а той беше негов владетел.
Андрея беше добре укрепена. Но ди Руво се надяваше, че градът, който му принадлежеше, няма да се противи на думата му. Затова той употреби всички средства, за да убеди жителите да вземат страната на републиканците. Но всичко беше напразно и той разбра, че ще бъде принуден да употреби най-силните аргументи на кралете-тирани и народите-роби, които искат да бъдат свободни, — барут и огън.
Но преди да завладеят Андрия, трябваше да заемат Сан Северо. Привържениците на Бурбоните, събрали се там, бяха приели името „обединена армия на Апулия и Абруци“. Този човешки конгломерат, който наброяваше дванадесет хиляди човека се състоеше от три различни части. Тук бяха остатъците от кралската армия на Мак, каторжниците, които кралят беше пуснал на свобода, за да предадат на народа разлагащата сила на престъплението, и най-после, истинските привърженици на короната, които бяха възмутили всички останали с фанатизма на убежденията си.
Тази войска, която беше напуснала Сан Северо, защото градът не представляваше укрепена позиция, зае върха на неголям хълм. Този избор доказваше, че командирите и имаха някои военни познания. Това беше гористо възвишение, засадено с лаврови дървета, което господствуваше над широка и дълга равнина. Артилерията на санфедистите контролираше всички пътища, по които можеше да се излезе в равнината, където маневрираше прекрасната многочислена кавалерия.
На 25 февруари Дюем остави във Фоджа Брусие и Еторе Карафа, за да охраняват тила, а сам тръгна към Сан Северо. Като се приближи до роялистите, той заповяда да им предадат следното:
— В Бовино заповядвам да разстрелят бунтовниците и трима войници, обвинени в кражба. Същото ще се случи и с вас. Или предпочитате мир?
— Отговориха му:
— А ние разстреляхме републиканците, гражданите и свещениците-патриоти, които искаха мир. Жестокост за жестокост! Да бъде война!
Дюем раздели войската си на три отряда: единият тръгна към града, двата обкръжиха хълма, за да не може никой да избяга.
Генерал Форест начело на около петстотин човека пристигна първи. Отрядът му се състоеше от равен брой пехотинци и кавалеристи.
Като видяха, че това се само петстотин човека, санфедистите от Сан Северо удариха камбаните и излязоха срещу тях в равнината.
При вида на спускащата се от хълма лавина френският отряд се построи в каре и се приготви да ги посрещне с щиковете си. Но сражението още не беше започнало, когато се дочу оживена пушечна стрелба, — стреляха в самия Сан Северо. Това беше Дюем, който нападна града, завладя го и се появи от противоположната страна.
Неговата поява измени картината на сражението. Санфедистите бяха принудени да се разделят на два отряда. Но докато успеят да се престроят и започнат боя, се появи третата колона и французите окончателно обкръжиха роялистите.
Като видяха, че са обкръжени, бурбонците опитаха да се върнат на предишните, неблагоразумно напуснаха позиции. Но барабаните удариха за атака от три страни и французите бегом се втурнаха към противника.
Когато страшният щик започна да върши ужасното си дело сред тази безредно отстъпваща войска, сражението веднага се превърна в клане.
Дюем трябваше да отмъсти да тристате убити патриоти и за дръзкия отговор, даден на неговия парламентьор. Фанфарите продължаваха да тръбят, давайки сигнал за изтребление. Клането продължи три часа. На бойното поле останаха три хиляди трупа и щяха да бъдат два пъти повече, ако изведнъж от вратите на Сан Северо не беше излязла група жени в траур и с деца на ръце, които започнаха да молят французите за милост, както римлянките дошли да молят Кориолан.
Дюем смяташе да изгори Сан Северо, но при вида на великата скръб на тези майки, дъщери, сестри и съпруги той пощади града.
Тази победа имаше важни последствия и оказа голямо влияние върху развитието на събитията. Всички жители на Гаргано и планинското население ат Табурно и Корвино изпратиха при французите делегации, за да засвидетелствуват своето подчинение.
Дюем изпрати в Неапол пленените от кавалерията знамена. Колкото до щандартите, това бяха просто покривала от олтарите на църквите.
След падането на Сан Северо е привържениците на Бурбоните останаха само два важни укрепени пункта — Андрия и Трини. Ние споменахме, че републиканците тръгнаха на поход когато Шампионе бе все още главнокомандуващ. Няколко дни след битката при Сан Северо Макдоналд, назначен на мястото на Шампионе, извика при себе си Дюем.
Брусие замести Дюем и получи заповед да тръгне към Адрия и Трани. Той присъедини към 17-а и 64-а полубригади гренадирите от 76-и и драгуните от 16-и полк, шест роти лека артилерия, отряда, дошъл от Абруци под командването на Бердже и неаполитанския легион на Еторе Карафа, който гореше от желание да влезе в бой, тъй като не беше участвувал в последните събития.
Андрея и Трани бяха възстановили своите фортификации, към старите укрепления бяха добавяни нови. Всички бяха зазидани, с изключение на една, улиците бяха пресечени с ровове, навсякъде бяха издигнати барикади, в стените на къщите бяха пробити бойници, а вратите им бяха подсилени.
Нападението срещу Андрия започна на 21 март. На другия ден, на разсъмване, градът беше обкръжен от всички страни и драгуните, предвождани от бригадния командир Льоблан, бяха разположени така, че да
