Жилбер поиска да произнесе една последна дума — може би след като беше измолил от този човек закрила за Андре, щеше да измоли подкрепа за себе си, но той имаше сили само да долепи устните си до увисналата ръка на младото момиче и да откъсне, свивайки ръката си, парче от роклята на тази нова Евридика169, която беше изтръгнал от ада.
След тази последна целувка, след това последно сбогом на младежа му оставаше само да умре — той нямаше да се опитва повече да воюва. Жилбер затвори очи и падна върху една грамада от мъртъвци.
След големите бури винаги настъпва тишина — ужасяваща, но възстановителна тишина.
68.
Полето на мъртвите
Беше около два сутринта. През големите бели облаци се прецеждаше бледата светлина на луната, която оформяше техните променящи се очертания. Те сякаш застилаха развалините, останали от среднощния пожар, където бягащите хора бяха пропаднали и намерили смъртта си.
По този окървавен и изпълнен с отчаяние площад шаваха тайнствено забързани сенки, те се оглеждаха, навеждаха и бягаха. Това бяха крадците, които обират мъртъвци, привлечени от плячката като гарвани. Имаше и хора, носещи фенери, които можеха да бъдат сметнати за любопитни. Уви, тъжни любопитни бяха те! Това всъщност бяха роднини и разтревожени приятели, които не бяха видели да се завръщат нито техните братя, нито техните приятели, нито техните възлюбени. Те идваха от най-отдалечените места, защото ужасната новина се беше разпространила из Париж, отчайваща като ураган, а безпокойството бързо бе принудило хората да се заемат с издирвания.
Появиха се слухове, че парижката управа се опитва да скрие огромния брой на мъртвите, загинали поради нейната небрежност и непредпазливост, като хвърля трупове в реката.
В тази огромна гробница се чуваха и други звуци. Някои ранени, чиито крайници бяха счупени при падането и гърдите им прободени от сабя или смачкани от натиска на тълпата, надаваха по някой вик и изпускаха по някое стенание подобно на молба. Веднага притичваха онези, които се надяваха да намерят своя приятел, и се отдалечаваха, щом виждаха, че не е той.
Все пак в края на площада до градината благодарение на народното състрадание започваха да оказват бърза помощ. Един млад хирург, който можеше да бъде познат, че е такъв, ако не по друго, поне по изобилието инструменти, с които се беше обградил, караше да му носят ранени мъже и жени. Той непрекъснато повтаряше на двамата си едри помощници, които поставяха пред него жертвите, които следваха една след друга като кървав парад:
— Най-напред жените и мъжете от народа! Лесно ще ги познавате, обикновено са по-наранени и, разбира се, по-бедно облечени.
При тази заповед от страна на лекаря, чута вече много пъти, той повдигна глава, като гледаше тъжно премазаните крайници, на които хирургът сякаш се наслаждаваше, каза:
— О, господине, защо избирате между жертвите?
— Защото — отговори хирургът, вдигайки глава при този въпрос, — никой няма да се погрижи за бедните, ако аз не помисля за тях, а за богатите ще има винаги твърде много желаещи. Наведете фенера си и вижте по паважа — ще откриете сто бедни сред един богаташ или аристократ. И при тази катастрофа, която ще завърши за щастие с умората и на самия Господ, аристократите и богатите заплатиха данъка, който плащат и обикновено — един на хиляда.
Младият човек вдигна големия си фенер на височината на кървящото си чело.
— Значи аз съм единственият — каза той без раздразнение — благородник, загубил се като толкова други в тази тълпа. Един конски ритник ме рани в челото и си счупих ръката, падайки в една дупка. Казвате, че тичат след богатите и благородниците ли? Но вие виждате добре, все пак, че още не съм превързан.
— Вие имате жилище, лекар. Върнете се у дома, след като сте в състояние да вървите.
— Аз не моля за вашите грижи. Търся сестра си — младо момиче на шестнадесет години. Уви, тя несъмнено е убита, макар че не е от народа. Тя беше облечена в бяла рокля и носеше кръстче на врата.
— Господине — каза младият хирург с трескава настървеност, която доказваше, че изразяваните от него мисли кипяха отдавна в гърдите му, — води ме човечността и аз съм предан на нея. Не, господине, не съм виждал вашата сестра.
Филип принадлежеше към онази млада аристокрация, която ни даде Лафайет170 и двамата Ламет171. Той неведнъж беше споделял същите идеи. Произнесени от устата на младия лекар, те го ужасиха и той прие прилагането им на практика като наказание за самия него.
С разбито сърце се отдалечи от мястото, където оказваха първа помощ, за да продължи тъжното си търсене. След миг беше повален от болката си и го чуха как вика с глас, задавен от сълзи:
— Андре! Андре!
В този момент край него минаваше с бърза крачка един вече стар човек със сив редингот и с мъхести чорапи. С дясната си ръка той се опираше на бастун, а в лявата държеше един от онези фенери, направени от свещ, закрита с намаслена хартия. Като чу Филип да стене така, мъжът разбра, че той страда, и прошепна:
— Бедният младеж!
Но тъй като, изглежда, беше дошъл тук по същата причина, отмина. После изведнъж като че ли се упрекна, че е подминал една толкова голяма болка, без да се опита да я облекчи, и каза:
— Господине, простете ми, че смесвам моята болка с вашата, но онези, които са поразени от един и същ удар, трябва да се подкрепят, за да не паднат. От друга страна, вие можете да ми бъдете полезен. Ясно е, че търсите от дълго време, защото вашата свещ е на угасване, така че би трябвало да познавате най- злокобните места на площада.
— Тогава погледнете най-напред в голямата яма. Там ще намерите над петдесет трупа.
— Петдесет! О, пресвети Боже! Толкова жертви заради един празник!
— Толкова жертви, господине! Вече осветих хиляда лица и все още не съм открил моята сестра.
— Господине, малко вероятно е тя да се е борила срещу течението. Ще търся откъм страната на улиците. Елате с мен и ако двамата сме заедно, може би ние ще намерим нещо.
— А кого търсите вие? Вашия син? — попита Филип плахо.
— Не, господине. Едно дете, което бях почти осиновил.
— И го оставихте да дойде само?
— О, Той е младеж — осемнадесет-деветнадесет годишен, господар на постъпките си. Той поиска да дойде и аз не можах да го спра. Всъщност кой можеше да предвиди тази ужасна катастрофа! Свещта ви гасне.
— Да, господине.
— Елате с мене. Аз ще осветявам и за вас.
— И аз изпитвах подобен ужас, но тази вечер моето чиракуване свърши. Вижте, ето един младеж на шестнадесет-осемнадесет години — той е бил задушен, защото не виждам рани. Този младеж ли търсите?
Старецът с усилие доближи фенера си.
— Не, господине — каза той, — наистина не. Моят е по-млад. Косите му са черни, лицето — бледо.
— Уви, тази вечер всички са с бледи лица — отговори Филип.
— О, вижте — каза старецът, — ето ни пред Хранилището. Вижте следите от борбата, тази кръв по стените, тези парцали по решетките, тези парчета дрехи, които се развяват по оградата. А сега човек наистина не знае вече накъде да върви.
— Ах, Господи!
— Какво има?
— Едно бяло парче плат под тези трупове! Сестра ми носеше бяла рокля. Подайте ми фенера си, господине, умолявам ви.
И наистина Филип беше забелязал парче бял плат, което стисна. После го пусна, защото имаше само една свободна ръка, за да поеме фенера.
