— Това е парче плат от рокля на жена, подобна на роклята на Андре. О, Андре, Андре! — провикна се той.
А после нададе разкъсващо ридание. Старецът се приближи на свой ред.
— Той е! — провикна се той, като разтвори ръце.
Това възклицание привлече вниманието на младежа.
— Жилбер! — провикна се на свой ред Филип.
— Вие познавате Жилбер, господине?
— А вие Жилбер ли търсите?
Тези две възклицания бяха нададени едновременно. Старецът докосна ръката на Жилбер — тя беше ледена. Филип разтвори жилетката на младежа, разкопча ризата му и сложи ръката си на сърцето му.
— Бедният Жилбер! — каза той.
— Скъпото ми дете! — въздъхна старецът.
— Той диша! Жив е… казвам ви, че е жив! — провикна се Филип.
— О, вярвате ли в това?
— Сигурен съм. Сърцето му бие.
— Вярно! — отговори старецът. — Помощ!
— О, да му помогнем ние, господине. Преди малко аз му поисках помощ и той ми отказа.
— Той трябва да се погрижи за моето дете! — провикна се старецът силно раздразнен. — Ще трябва да го направи. Помогнете ми, господине, да занесем при него Жилбер, помогнете ми!
— Имам само една ръка. Трябва вие да го отнесете, господине.
— Колкото и стар да съм, ще бъда силен! Хайде!
Старецът хвана Жилбер за раменете, а младежът пое краката му с дясната си ръка и те вървяха така до групата хора, събрани около хирурга.
— Помощ! Помощ! — извика старецът.
— Най-напред хората от народа! — отговори хирургът, верен на своя принцип.
— Аз нося един човек от народа — каза старецът със страст, като започна да усеща малко от това възхищение, което категоричността на младия хирург възбуждаше около себе си.
— В такъв случай, след жените! — каза хирургът. — Мъжете имат повече сили да понасят болките от жените.
— Едно просто пускане на кръв, господине — каза старецът, — едно просто пускане на кръв ще бъде достатъчно.
— А! Пак ли сте вие, господин благороднико? — каза хирургът, забелязвайки Филип.
Филип не отговори нищо. Старецът помисли, че тези думи се отнасят до него.
— Аз не съм благородник — каза той. — Аз съм човек от народа. Казвам се Жан-Жак Русо.
Лекарят нададе вик на изненада и като направи един повелителен знак, каза:
— Направете място на освободителя на човечеството! Направете място за гражданина от Женева!
— Благодаря, господине, благодаря — каза Русо.
— На вас ли се е случило нещо, господине? — попита младият лекар.
— Не, на това бедно дете, вижте!
— А, и вие като мен, и вие като мене представлявате човеколюбието!
Русо, развълнуван от този неочакван успех, само промърмори, заеквайки, няколко почти неразбираеми думи. Филип, смаян от откритието, че се намира срещу философа, от когото се възхищаваше, се отдалечи. Помогнаха на Русо да постави все още безжизнения Жилбер върху масата.
Едва сега Русо хвърли поглед върху човека, когото молеше за помощ. Беше млад човек, приблизително на възрастта на Жилбер, но у него нито една черта не напомняше за младостта му. Жълтеникавият му тен беше като у старец, увисналият му клепач разкриваше око на змия, устата му напомняше устата на епилептик по време на пристъп. Със запретнати до лактите ръкави и окървавени ръце той приличаше по- скоро на палач, който изпълнява длъжността си с удоволствие, отколкото на лекар, посветил се на тъжния си и свят дълг.
— Хайде, хайде — ще го спасим! — каза хирургът. — Но ще са необходими големи грижи — гърдите му са били смачкани.
— Остава ми само да ви благодаря, господине — каза Русо, — а също така и да ви похваля — не заради отстраняването на богатите, което правите в полза на бедните, но заради вашата преданост към бедните. Всички хора са братя.
— Дори благородниците, дори аристократите, дори богатите? — попита хирургът с поглед, който блесна изпод тежкия клепач, сякаш принадлежеше на орел.
— Дори благородниците, дори аристократите, дори богатите, когато страдат — каза Русо.
— Извинете ме, господине — каза хирургът, — но аз съм роден в Бодри, близо до Нюшател. Аз съм швейцарец като вас и следователно повече или по-малко демократ.
— Сънародник! — провикна се Русо. — Сънародник! Името ви, ако обичате, господине, името ви?
— Името е забулено в тайна, господине, име на един скромен човек, който обрича живота си на обучението, докато чака, и като вас го посвети на щастието на човечеството. Казвам се Жан-Пол Марат172.
— Благодаря ви, господин Марат — каза Русо, — но като изяснявате на този народ правото му, не го подтиквайте към отмъщение, тъй като, ако той някога си отмъсти, може би вие ще бъдете потресен от престъпленията му.
Марат се усмихна със злокобна усмивка.
— Ах, ако този ден дойде, докато аз съм жив — каза той, — ох, само да имам щастието да видя този ден!
Русо чу тези думи и се стресна от начина, по който бяха изречени, така както се стряска пътникът от първите тътени на гръмотевицата. Той взе Жилбер в ръцете си и се опита да го отнесе.
— Дръжте, господине — каза на Филип, — нямам повече нужда от моя фенер. Вземете го.
— Благодаря, господине, благодаря — каза Филип.
Той взе фенера и докато Русо поемаше пътя си за улица „Платриер“, поднови търсенето си.
— Клетият младеж! — прошепна Русо, обръщайки се и виждайки го да изчезва в пълните с трупове улици.
69.
Завръщането
Докато хилядите описани нещастия следваха едно след друго, господин Дьо Таверне се опасяваше като по чудо от всички опасности. Неспособен да окаже физическа съпротива на тази огромна сила, която помиташе всичко по пътя си, но спокоен и сръчен, той успя да се задържи в центъра на една група, която се носеше към улица „Ла Мадлен“. Тази група, мачкана в парапетите на площада, притискана в ъглите на Хранилището, оставяше по фланговете си дълга върволица ранени и убити, но макар и поизтребена, беше успяла да пренесе центъра си вън от опасността.
Подобно на всички, които го заобикаляха, господин Дьо Таверне разбра, че е вън от опасност. Това, което сега ще кажем, би било трудно за вярване, ако не бяхме описвали дълго характера на барона. По време на цялото това всяващо ужас пътешествие, нека Бог му прости, господин Дьо Таверне беше мислил само за себе си. Освен че не беше с нежно телосложение, баронът беше енергичен човек и по време на големите изпитания през живота си темпераментът му го подтикваше да използва думите на Цезар: „Age quod agis“173.
Не казваме, че господин Дьо Таверне беше егоист. Да приемем просто, че беше разсеян човек. Щом веднъж стъпи върху паважа на булеварда и можеше да се движи, щом се изплъзна от смъртта и се върна към живота, щом се увери, че самият той е в безопасност, баронът нададе вик на задоволство, след който последва друг вик. Този последен вик беше по-слаб от първия, но беше все пак вик на болка.
— Дъщеря ми! — викаше той.
И около барона се образува кръг от хора, готови да съчувстват, но и да разпитват.
Но господин Дьо Таверне не разбираше народа. Той се почувства неудобно сред тези състрадателни хорица и като направи усилие да се раздели с тях, успя и за негова чест трябва да кажем, че направи
