Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
Бележка на издателството:
Изданието е адаптирано за масовата читателска аудитория.
Първа част
Мон-Тонер
Близо до левия бряг на Рейн, на няколко левги от имперския град Вормс, около мястото, където извира рекичката Зелц, води началото си веригата планини, чиито настръхнали била сякаш бягат на север като стадо подплашени биволи, изчезващи в гъстата мъгла.
Със своите склонове те властват над една почти пустинна местност и като че ли образуват кортеж на най-високата сред тях. Всяка една носи образно име, което отразява форма или напомня традиция: едната е Шез дю Роа, другата — Пиер де-з-Еглантие, близката е Рок де Фокон, далечната — Крет дю Серпан.
Най-високата от всички, която устремява към небето своя гранитен връх с корона от руини, е Мон- Тонер1.
Когато вечерта сгъсти дъбовите сенки, когато последните слънчеви лъчи, гаснейки, позлатяват недостижимите върхове на тези исполински дървета, човек би казал, че тишината се спуска бавно от небесните висини над равнината, че една невидима могъща ръка посяга към дънерите, за да разпростре над уморения от шумовете и кипежа на деня свят дълъг синкав воал, обсипан с проблясващи звезди. Тогава всичко преминава неусетно от бдение към сън. Всичко по земята и във въздуха заспива.
Единствена сред тази тишина рекичката, за която вече споменахме, Зелцбах, както я наричат местните жители, следва своя тайнствен бяг под крайбрежните ели и нито денят, нито нощта могат да попречат на вливането й в Рейн. Въпреки че, както казахме, нищо не може да я спре, пясъкът в коритото й е толкова фин, нейните тръстики са така гъвкави, скалите й — така добре покрити с мъх и лишеи, че тя тече съвсем безшумно от Морсхайм, където започва, до Фрайвенхайм, където свършва.
Малко над нейния извор, между Албисхайм и Кирхайм-Поланд, един лъкатушещ път, проправен между две стръмни стени и набразден от дълбоките следи на колелата, води до Даненфелс. Отвъд Даненфелс пътят преминава в пътека, по-нататък самата пътека се стеснява, губи се и човешкото око напразно търси нещо друго освен огромния стръмен склон на Мон-Тонер, чийто загадъчен връх, често навестяван от божествения огън, дал му името си, се крие зад пояс от зелени дървета като зад непроницаема стена.
Всъщност, веднъж пристигнал под тези дървета, кичести като дъбовете на античната Додона2, пътникът може да продължи пътя си, без да бъде забелязан откъм равнината дори посред бял ден. Няма да се чуе никакъв шум от коня му, дори този кон да е отрупан със звънчета като испанско муле, нито един златен или пурпурен лъч от покритото с кадифе или злато животно няма да пробие листака, до такава степен гъстотата на гората заглушава шума, до такава степен мрачината на нейните сенки поглъща цветовете.
Обитателите на тези залутани в самотата къщи са мелничари, които оставят безгрижно реката да мели житото им и доставят брашното в Рокенхаузен и Алцей, където понякога, докато водят своите стада на паша в планината, овчари и техните кучета потреперват при трясъка на някоя вековна ела, сгромолясала се от старост в девствените глъбини на гората.
Ето защо спомените за този край са злокобни, както вече казахме, и пътеката, която се губи отвъд Даненфелс сред планинските гъсталаци, невинаги, твърдят най-смелите, е водила честни християни към тяхното спасение.
Може би дори някой от днешните обитатели е чул някога да се разказва от баща му или от дядо му това, което ние ще се опитаме да разкажем днес.
На 6 май 1770 година, в часа, когато водите на голямата река се обагрят в бял оттенък, един човек, който яздеше от Майанс (след като е прекосил Алцей и Кирхайм-Поланд), се появи отвъд селцето Даненфелс.
Животното изцвили неспокойно и гората като че ли потръпна при този необичаен звук.
— Добре! Добре! — прошепна пътникът. — Успокой се, добри ми Джерид! Ето вече дванайсет левги са зад нас, а ти поне си в края на своя път.
Пътникът се опита да пробие с поглед в глъбината на листака, но вече сенките бяха толкова плътни, че се различаваха само черни маси, открояващи се върху други още по-черни и гъсти.
След безплодния си опит той се обърна към животното, чието арабско име издаваше едновременно произхода и бързината му, обхвана с две ръце главата му и доближи до устата си димящите му ноздри.
— Сбогом, мой храбър кон — каза той, — ако не те намеря отново, сбогом.
Конят разтърси нежната си грива, удари с копито в земята и изцвили така, сякаш към него се приближаваше лъв. Този път странникът се задоволи да кимне с усмивка, като че искаше да каже: „Ти не се лъжеш, Джерид, опасността наистина е близо.“
Но тогава, решил да не й се съпротивлява, непознатият любител на приключения извади два красиви пистолета с гравирани дула и с позлатени сребърни ръкохватки от кобурите им, изпразни ги един след друг и когато свърши с това, отново постави пистолетите в кобурите. Но това не беше всичко.
Пътникът носеше на пояса си сабя със стоманена дръжка. Разкопча пояса, нави го около сабята, пъхна всичко под седлото и нагласи по такъв начин стремето, че острият връх на сабята сочеше към слабините на коня, а дръжката — към плещите му.
След като прекара за последен път ръка по задницата на Джерид и пое въздух, колкото дробовете му можеха да поберат, пътникът напразно потърси някаква пътека и като не намери, влезе наслуки в гората.
Вярваме, че сега е моментът да дадем на нашите читатели една по-точна представа за странника, който им представихме и който е предопределен да играе важна роля в хода на нашата история.
Този, който, след като слезе от коня, се втурна така дръзко в гората, имаше вид на тридесет-тридесет и две годишен мъж с ръст над средния, но така чудесно сложен, че сила и ловкост личаха от гъвкавите му подвижни крайници. Беше облечен в нещо като пътнически редингот от черно кадифе със златни бутониери; двата края на бродиран жакет се показваха под него. Опънати панталони очертаваха краката, които биха могли да послужат за модел на някой скулптор, а елегантната им форма се отгатваше през ботушите от лъскава кожа.
Колкото до неговото лице, което притежаваше цялата южняшка живост, то бе странна смесица от сила и финес. Погледът му, способен да разгадае всякакви чувства, когато се спреше на някого, сякаш пронизваше душата му с два светли лъча. Виждаше се най-вече, че неговите мургави страни са обгорели под слънце, по-силно от нашето. Накрая една голяма уста, но с красива форма, се отваряше, за да се открият два реда прекрасни зъби, които загорелите му бузи правеха още по-бели. Кракът му беше дълъг, но изящен, ръката — малка, но силна.
Този, чийто портрет скицирахме, едва беше направил десет крачки сред черните ели, когато дочу шум от бързи стъпки около мястото, където беше оставил коня си. Неговото първо движение бе да се върне назад, но той се спря. Въпреки това, не можещ да устои на желанието да разбере какво е станало с Джерид, той се повдигна на пръсти, като стрелна поглед през една полянка. Поведен от невидима ръка, развързала юздата му, Джерид вече бе изчезнал. Челото на непознатия се сви леко и нещо подобно на усмивка сбърчи пълните му бузи и изящно изваяните му устни.
Той продължи по пътя си навътре в гората.
— Благополучно достигнах Даненфелс — каза странникът на висок глас, — но тук съм принуден да спра — не виждам вече нищо.
Едва тези думи бяха произнесени на полуфренски, полусицилиански диалект, когато ненадейно бликна светлина на петдесетина крачки от пътника.
— Благодаря — каза той, — сега, когато тази светлина ме води, аз ще я следвам.
Светлината веднага се раздвижи, без да трепне, като напредваше с равномерни движения. Така се плъзгат в нашите театри фантастичните светлини, чийто ход е направляван от механик и постановчик.
Нощта бе така мрачна, а гората — толкова гъста, че въпреки слабия пламък, който го водеше, пътникът залиташе на всяка крачка. Почти цял час светлината се движеше и той я следваше, без да промълви или да даде признак на уплаха. И изведнъж тя изчезна.
