камък.
— А на мен — поде шестият водач, като изпревари думите на непознатия, който сякаш го бе забравил, — на мен нищо ли няма да кажеш?
— Напротив — отговори пътникът, като спря върху него един от своите проницателни погледи, които разравяха сърцето, — наистина, ще ти кажа това, което Исус е казал на Юда. Ще ти го кажа веднага.
Този, към когото той се обръщаше, стана по-блед от плаща си, докато през събранието премина ропот, търсещ сметка на новоприетия за това странно обвинение.
— Забравяш представителя на Франция — каза председателят.
— Той съвсем не е сред нас — отговори чужденецът надменно — и ти, който питаш, знаеш това много добре, ето неговото празно място. Сега виждаш ли, че тези клопки предизвикват само усмивката на този, който вижда в мрака, действа въпреки всички пречки и живее въпреки смъртта?
— Ти си млад, а говориш с величието на бог. Помисли добре на свой ред. Смелостта замайва само нерешителния и невежия — поде отново председателят.
Усмивка на върховно презрение се изписа по устните на чужденеца.
— Вие всички сте нерешителни — каза той, — тъй като не можете да ми въздействате. И вие всички сте невежи, тъй като не знаете кой съм, докато аз за разлика от вас знам кои сте вие. Ето защо тук смелостта въобще не ми пречи, но за какво е смелост на онзи, който е всемогъщ?
— Доказателството за тази мощ! — каза председателят. — Доказателството, дайте ни го!
— Кой ви свика? — попита непознатият, преминал от ролята на разпитван в тази на разпитващ.
— Върховният кръг.
— Не без определена цел — каза чужденецът, като се обърна към председателя и петимата водачи. — Вие сте дошли от Швеция, вие от Лондон, вие — от Ню Йорк, вие — от Цюрих, вие — от Мадрид, вие — от Варшава, всички вие накрая — продължи той, като се обърна към тълпата, събрала се от четирите края на света, — вие сте дошли да се съберете в светилището на чудовищната вяра.
— Не, без съмнение — отговори председателят. — Ние сме се събрали да посрещнем този, който основа тайнствена империя на Изток8, който обедини двете полукълба във вярваща общност, който свърза братски ръцете на човешкия род.
— Има ли някакъв знак, по който можете да го разпознаете?
— Да, и Бог благоволи да ми го разкрие посредством ангелите си.
— Тогава само вие знаете този знак?
— Само аз го знам.
— И вие не сте издали този знак на никого?
— На абсолютно никого.
— Кажете го високо.
Председателят се подвоуми.
— Кажете го — повтори непознатият със заповеден тон, — кажете го, защото моментът на разкритието настъпи.
— Той ще носи на гърдите си — каза върховният водач — диамантена плочка и върху тази плочка ще проблясват трите първи букви на девиз, който само той знае.
— Кои са тези три букви?
— L.P.D.
Чужденецът свали с бързо движение редингота и жилетката си и върху ризата му от фина батиста блесна ослепителна като огнена звезда диамантената плочка, на която пламтяха трите рубинени букви.
— Той! — провикна се развълнувано председателят. — Това е той!
— Този, когото светът очаква — казаха неспокойно водачите.
— Великият копт! — промълвиха триста гласа.
— Е, добре! — провикна се триумфиращо чужденецът. — Ще ми повярвате ли сега, когато ви повтарям — аз съм този, който съм.
— Да! — казаха призраците, като се поклониха смирено.
— Говорете, господарю — казаха председателят и петимата водачи със сведени към земята чела. — Говорете и ние ще се подчиним. L.P.D.
За няколко мига се възцари тишина, през това време чужденецът като че ли събираше мислите си. След това заговори изведнъж:
— Господа, можете да оставите мечовете, които напразно морят ръцете ви, и да ме слушате внимателно, защото ще научите много от малкото думи, които ще произнеса.
Вниманието се удвои.
— Изворът на големите реки е почти винаги божествен, ето защо той е непознат. Като Нил, като Ганг, като Амазонка аз знам къде отивам, но ми е безразлично откъде идвам! Всичко, което си спомням, е, че в деня, когато очите на душата ми се отвориха за обкръжаващия ме свят, се намирах в Медина, свещения град, и тичах из градините на мюфтията Салаим. Той бе уважаван старец, когото обичах като свой баща и който същевременно съвсем не ми беше такъв. Гледаше ме нежно, но ми говореше с уважение. Този почитан старец, владеещ до съвършенство всички земни науки, научен от седемте върховни духа на всичко онова, което знаят само ангелите, за да разбират Бога, се нарича Алтотас. Той е мой наставник и учител, а също и мой приятел, дълбоко уважаван от мен приятел, тъй като е два пъти по-стар от най-възрастния между вас.
Тържественият тон, властните движения, едновременно ласкателните и сурови нотки накараха събранието да потръпне от безпокойство. Пътникът продължи:
— Когато станах към петнадесетгодишен, аз бях вече посветен в основните тайни на природата. Познавах ботаниката, но не тази ограничена наука, която всеки учен свежда до изследване в тесните граници на мястото, което обитава, а аз познавах шестдесетте хиляди семейства растения, които растат из целия свят. Понякога моят учител поставяше ръка върху челото ми, това ми даваше изключителна сила и благодарение на свръхестествената си проницателност аз можех да се взра със затворени очи в морските глъбини. Така аз разглеждах отблизо ужасните безформени растения, които тихо се полюшваха над тинестото дъно и криеха сред огромните си разклонения грозни чудовища, невиждани никога от човешко око, които Бог трябва да е забравил от деня, когато разбунтувалите се ангели са го принудили да ги създаде в мига, в който волята му за момент е била победена.
— Освен това се бях отдал на езиците — мъртви и живи. Познавах всички наречия от Дарданелите до Магелановия проток. Четях тайнствените йероглифи, написани върху онези гранитни книги, наречени пирамиди. Аз владеех всички човешки познания от Санкониатон9 до Сократ, от Мойсей до Свети Жером10 от Заратустра11 до Агрипа12.
— Аз изучавах медицината не само на Хипократ, на Гален, на Авероес13, но още и с помощта на този голям учител — природата. Разкрих тайните на коптите14 и друидите15. Претърпявах неудачи, но жънех и успехи. И когато ветрове и урагани минаваха над главата ми, аз оставях на техния вихър да отнесе далеч семената на смъртта или на живота, осъдил или благословил страната, към която бях обърнал разгневено или усмихнато лице.
Сред тези изследвания, занимания, пътувания аз достигнах двадесетата си година. Един ден моят учител дойде при мен в мраморната пещера, където се криех от горещината навън. Лицето му беше едновременно строго и усмихнато… Той държеше в ръка едно шишенце. „Ашарат — ми рече той, — винаги съм казвал, че на света нищо не се ражда и нищо не умира, че детската люлка и ковчегът са приятели, че за да вижда ясно в миналите си прераждания, на човек му липсва само онази проницателност, която ще го направи равен с Бога, защото в деня, в който я придобие, това ще го обезсмърти. И ето, намерих питието, което разпръсква мрака, докато очаквах да намеря онова, което ще премахне смъртта. Ашарат, вчера изпих една част от шишенцето, днес ти изпий останалата.“ Имах пълно доверие и изпитвах върховна почит към моя достоен учител и въпреки това ръката ми потрепери при докосване на шишенцето, поднесено ми от Алтотас, тъй както ръката на Адам трябва да е потреперила, когато е поел ябълката, поднесена му от Ева. „Пий!“ — ми каза той усмихнат. След това постави ръце на главата ми, както имаше обичай да прави, когато искаше да ме дари с всевиждащ поглед. „Спи — ми каза той, — и си спомняй!“ Заспах в същия момент. Присъни ми
