упорстваше с нея.
— Трианон ще бъде винаги достатъчно голям, за да предложи една стаичка на господин Дьо Таверне. Човек като мен може да живее навсякъде — каза баронът със скромност, която означаваше, че умее да се настани навсякъде.
Не особено доволна от възможността да живее близо до баща си, Андре се обърна към Филип.
— Сестричке — каза той, — вие няма всъщност да бъдете част от придворните. Просто, вместо да ви настани в някой манастир и да плати таксата за него, госпожа дофината е предпочела да ви задържи близо до себе си и да ви отличи.
— Добре. Ще отида там, татко.
— Между другото как сте с парите, Филип?
— Ако вие сте в нужда, татко, нямам достатъчно, за да ви дам! — отговори младежът. — Но, ако вие ми предлагате пари, напротив, ще ви отговоря, че имам достатъчно за себе си.
— Вярно, забравих, че си философ — каза баронът, като се заливаше от смях. — А ти, Андре, и ти ли мислиш по същия начин, и ти ли не искаш нищо? А имаш ли нужда от нещо?
— Не бих искала да ви притеснявам, татко.
— О, но ние вече не сме в Таверне. Кралят нареди да ни предоставят петстотин луидора… на кредит, така каза Негово величество. Така че помисли за тоалетите си, Андре.
— Благодаря, татко — отговори радостно младото момиче.
— А сега лека нощ, братко! — каза Андре. — Смазана съм от умора. За първи път говоря толкова дълго. Лека нощ, Филип, скъпи мой!
И Андре подаде ръка на младежа, който сложи върху нея братска целувка, но братското чувство бе примесено с уважение, което Филип винаги бе изпитвал към сестра си. После той тръгна по коридора, като докосна вратата, зад която се беше скрил Жилбер.
— Искате ли да извикам Никол? — попита Филип, отдалечавайки се.
— Не, не — извика Андре, — ще се справя сама. Сбогом, Филип.
74.
Събитията, които Жилбер беше предвидил
Като остана сама, Андре се надигна от шезлонга си и по тялото на Жилбер премина тръпка.
Младото момиче застана право и започна да сваля от косите си фуркет след фуркет с белите си като алабастър ръце. Лекият пеньоар, който обвиваше тялото й, постепенно се изхлузи от раменете й и разкри изящна шия и прекрасни гърди, в които сърцето й биеше все още неспокойно. Вдигнатите й над главата ръце образуваха кръг, усилието я принуждаваше да се прегъва в кръста, а нежната й шия потрепваше под батистата.
Жилбер се канеше да прекрачи прага на Андре и да извика с всички сили:
— Да, ти си красива, красива си! Но не бъди толкова горда с хубостта си, защото я дължиш на мен. Аз спасих живота ти!
Жилбер реши да се втурне навън, но след влизането си баронът бе затворил вратите на павилиона. В момента, когато той влизаше в стаята на Никол, тя самата вече се приближаваше към къщата. Жилбер чу стъпките й по пясъка и имаше време само колкото да се скрие в мрака, за да не го забележи младото момиче. Никол затвори входната врата, прекоси преддверието и се втурна по коридора лека като птичка.
Тогава Жилбер се добра до преддверието и се опита да излезе навън. Но след като беше дотичала и припряно беше извикала: „Ето ме, ето ме, госпожице. Идвам. Само да затворя вратата“. Никол не само беше завъртяла два пъти ключа, но и го беше пъхнала в джоба си.
Така че Жилбер се опита безуспешно да отвори вратата, а после прибягна и до прозорците, които пък бяха покрити отвън с решетки. След още пет минути, прекарани в напразно проучване на възможностите, Жилбер разбра, че не може да излезе. Тогава младежът се сви в един ъгъл и реши да принуди Никол да му отвори вратата.
След малко Андре я освободи. Никол подпъхна завивката на господарката си, намали лампата, сипа разхладителна напитка в една сребърна чаша, поставена върху мраморно бялата нощна масичка, пожела нежно лека нощ на Андре и излезе на пръсти от стаята. После прекоси бързо стаята си и се приближи до водещата към градината врата.
Жилбер отгатна намеренията на Никол и за миг се запита кое беше по-разумно — да се издаде или пък да се шмугне внезапно покрай камериерката в мига, когато тя отваря вратата, и бързо да побегне. В такъв случай щяха да го видят, без да го познаят. Щяха да го вземат за крадец. Никол щеше да се развика за помощ, преди той да стигне до въжето, а дори и да стигнеше до него, щяха да го видят как се катери.
Ето защо, щом Никол застана пред вратата за градината, Жилбер излезе от тъмнината, където се беше скрил, и се появи пред младото момиче, целият облян от проникващата през прозорците лунна светлина. Никол се канеше да извика, но за миг тя взе Жилбер за друг човек и промълви след първия пристъп на уплаха:
— А, вие ли сте? Колко сте непредпазлив?
— Да, аз съм — отвърна Жилбер тихо. — Само че не вдигайте шум заради мен, както не го направихте и заради другия!
Никол го позна.
— Жилбер! — провикна се тя. — О, Господи!
— Помолих ви да не викате — каза студено младежът.
— Дошли сте да видите госпожица Андре. Вие сте влюбен в нея, но тя за щастие не ви обича. Пазете се да не ви издам…
— Опитай се — каза Жилбер, като се усмихна.
— А какво ще стане, ако кажа на госпожицата, на господин Филип и на господин барона, че съм ви видяла тук?
— Ще се случи това, което ти каза, но няма да ме изпъдят, тъй като, благодаря на Бога, вече съм изгонен, а ще ме преследват като див звяр. Но ти ще бъдеш изгонена, Никол.
— Внимавайте, господин Жилбер! — каза Никол заплашително. — Когато са ви открили на площад „Луи XV“, са намерили в ръцете ви парче плат от роклята на госпожицата.
— Внимавайте, Никол! Могат случайно и да се запитат защо, докато се преструвате, че простирате дантели, вдигате от земята хвърлени през оградата камъни.
— Не е по-голямо престъпление това, че получавам бележки, от факта, че сте се промъкнали тук, когато госпожицата се съблича! Е, какво ще кажете, господин Жилбер!
— Ще кажа, госпожице Никол, че то се равнява на престъплението, което извърши послушно момиче като вас, като пъхна ключовете под малката градинска врата.
Никол изтръпна.
— Жилбер! Жилбер!
— А, ето какво нещо била добродетелта, искам да кажа добродетелта на госпожица Никол! Ако намирате, че съм постъпил зле, като съм влязъл в стаята ви, госпожице Никол, докато…
— Но, господин Жилбер!
— Кажете на госпожицата, че съм влюбен в нея, аз пък ще твърдя, че сега съм влюбен във вас. Тя ще ми повярва, защото имахте глупостта да й кажете това в Таверне. После ще ви прогонят оттук. И вместо да отидете с госпожицата при дофината в Трианон, където бихте могли да кокетирате с богати и красиви благородници, което вие няма да пропуснете да направите, ще се наложи да заживеете с вашия възлюбен господин Дьо Бозир, а той е само един полицейски пристав или, с други думи, обикновен военен. Хубав провал, Никол! Наистина! Ето докъде ви доведе вашата амбиция! Никол — любовница на един френски гвардеец!
— Имайте милост, господин Жилбер! — каза Никол. — Не ме гледайте така. Очите ви проблясват зловещо в мрака.
— В такъв случай — каза Жилбер повелително — отворете ми вратата, Никол, и нито дума за всичко това! Вървете в парника, върнете се при скъпия господин Дьо Бозир и останете с него десет минути повече, отколкото възнамерявахте първоначално. Давам ви награда за вашата дискретност.
