си.
Русо се обърна — в едната си ръка държеше нахапания резен хляб, а в другата — начената слива. Той видя двете богини, или поне двете жени му се сториха като богини с красотата и младостта си. После се залюля от смущение и стреснато ги поздрави.
— О, госпожо графиньо! — провикна се господин Дьо Жюсьо. — Вие, тук?! Каква приятна изненада!
— Добър ден, скъпи ботанико! — поздрави фамилиарно едната от двете дами с непринуденост и царствена грация.
— Позволете ми да ви представя господин Русо — каза Жюсьо, като улови философа за ръката, с която той държеше черния хляб.
Жилбер също беше видял дамите и ги беше познал. С широко отворени очи, блед като смъртта, той беше обърнал глава и гледаше през прозорците на павилиона с тайната мисъл да скочи през някой от тях.
— Добър ден, малки ми философе — каза другата дама на слисания Жилбер, като леко го докосна по бузата с розовите си пръсти.
Русо видя и разбра всичко — той без малко не се задуши от гняв. Ученикът му познаваше тези две жени, а и те го познаваха! Жилбер без малко не припадна.
— Не познавате ли госпожа графинята? — обърна се Жюсьо към Русо.
— Не — отговори Русо с глупав вид. — Струва ми се, че се срещаме за първи път.
— Госпожа Дю Бари — допълни Жюсьо.
Русо подскочи така, сякаш беше стъпил върху въглени.
— Госпожа Дю Бари! — възкликна той.
— Самата тя, господине! — каза младата жена с цялото си изящество. — Щастлива съм да приема у дома си и да видя отблизо един от най-великите мислители на нашето време.
— Госпожа Дю Бари… — повтори Русо без да си даде сметка, че учудването му се беше превърнало в тежка обида. — И несъмнено този павилион е неин? И, разбира се, тя е тази, която ми предлага закуска?
— Отгатнахте, скъпи ми философе! Тя и сестра й — намеси се Жюсьо, който не се чувстваше особено удобно пред задаващата се буря.
— Значи сестра й познава Жилбер?
— При това съвсем отблизо, господине — отговори Шон с характерната за нея дързост, която не се съобразяваше нито с кралските настроения, нито с философските сръдни.
— А-а! — каза Русо, като гледаше сърдито Жилбер. — Така значи, малък нещастнико?
— Господин Русо… — промълви Жилбер.
— Хайде, де! — намеси се Шон. — Човек би казал, че се оплакваш, че си бил глезен от мене. Знаех си, че си неблагодарник.
— Госпожице… — замоли Жилбер.
— Та вие сте усетили вкуса на богатството, Жилбер. Трябва да се върнете при него — прекъсна го Русо с горчивина.
— Аз избягах от Люсиен, където ме държаха затворен.
— Това е клопка. Познавам човешката хитрост.
— О, Господи! — извика Жилбер, хванал главата си.
— Не се страхувайте! — каза му господин Дьо Жюсьо, който беше светски човек и дълбоко се засегна от странното държание на Русо с двете дами. — Ще се погрижим за вас и ще се опитаме да ви върнем онова, което губите.
— Ето, виждате ли? — намеси се язвително Русо. — Ето че господин Дьо Жюсьо — човек учен, приятел на природата и при това ваш съмишленик — добави той, като на лицето му се изписа гримаса вместо усмивка, — ви предлага помощ и богатство. Разчитайте на него!
— О, какво ужасно нещо са философите! — каза спокойно Шон, като наблюдаваше гражданина на Женева, който вече слизаше или по-скоро препускаше по пътечката.
— Кажете какво желаете! Хайде, господин Жилбер — обърна се господин Дьо Жюсьо към младежа, който все още държеше главата си скрита в ръцете си.
Жилбер вдигна побледнялото си лице, дръпна назад косите си, които потта и сълзите бяха прилепили към челото му и каза с решителен глас:
— След като ми се предлага работа, искам да стана помощник-градинар в Трианон.
Шон и сестра й се спогледаха, после Шон закачливо допря крака си до крака на графинята и тържествуващо й намигна.
77.
Алегорията
Маршал Дьо Ришельо и госпожа Дю Бари разговаряха пред маса с лека закуска в същия оня будоар на Люсиен, където видяхме виконт Жан дю Бари да поглъща огромно количество шоколад за голямо неудоволствие на графинята.
— Внимавайте! Ужасно ме дразните с всички тези ласкателства, защото не вярвате в нищо от това, което казвате.
— Графиньо, графиньо! Започвам да мисля, че не сте луда, а неблагодарна!
— Не знаете от какво съм разгневена.
— О, напротив, зная.
— Значи знаете какво ми е на душата?
— Разбира се! Причината е, че Замор е счупил китайския порцеланов леген.
— Да, така е — въздъхна графинята. — Наистина, херцог, вие сте прав. И сте много проницателен.
— Винаги са ми го казвали, госпожо — отговори господин Дьо Ришельо скромно. — Да, но отгатвам и нещо друго.
— И какво предусещате?
— Снощи сте очаквали Негово величество.
— Е, добре, ами после?
— Негово величество не дойде.
Графинята се изчерви и се повдигна на лакътя си.
— И какво означава това?
— Че не бих могъл да зная какво е станало във Версай, по дяволите, но все пак…
— Стигнахте до „все пак“…
— А, да! Наистина! Все пак… не само зная, че Негово величество не е дошъл, но и се досещам защо не е дошъл.
— Херцог, винаги съм знаела, че вие сте истински магьосник! Липсваше ми само доказателство за това.
— Графиньо, но все пак ще продължа. Вчера кралят посети Трианон.
— Малкия или Големия?
— Малкия. Госпожа дофината го беше уловила под ръка. И докато се разхождаха, тя го наричаше „татко“ и „татенце“. И накрая…
— И накрая — каза госпожа Дю Бари, пребледняла от нетърпение, — кралят не дойде в Люсиен, нали това искате да кажете?
— Ех, Боже мой, да.
— Случаят е още по-опасен, херцог! Внимавайте — вечеря, разговори, игри — това е всичко, което му трябва. И с кого е играл на карти Негово величество?
— С господин Дьо Шоазьол.
Графинята изглеждаше ядосана.
— Бихте предпочели да не говорим по този въпрос, така ли, графиньо?
— О, напротив, господине! Да говорим! О, този Шоазьол! Този Шоазьол! — промърмори госпожа Дю Бари. — Ами госпожа Дьо Грамон? И тя беше там, нали? И ще плете интриги.
— А какво, по дяволите, искате да прави? Понеже се готви да заминава, тя съвсем естествено —
