— Тогава — конете ми!
— Но, упорита глава…
— Или подпишете заповедта за моето задържане в Бастилията, или тази за уволнението на министъра…
— Трябва да има и средно положение — каза кралят.
— Наистина! — провикна се графинята на свой ред. — Какво ме засягат господин Дьо Шоазьол, съдиите, правителството. Какво ли значение има за мен и кралят? Та нали аз съм неговият резервен вариант.
— Отново ли подхващате тази тема?
— Имате само десет минути, сир. Аз ще се оттегля в стаята си. Пъхнете отговора си под вратата. Ето хартия, перо, мастило. Ако след десет минуси вие не сте ми отговорили или пък не сте дали желания от мене отговор — сбогом, сир! Не мислете повече за мен, защото ще съм заминала.
Кралят се постара да прикрие смущението си и целуна ръка на графинята. Като се оттегляше, тя — съвсем като древния цар на партите183 — му отправи най- предизвикателната си усмивка.
Кралят не се противопостави на това оттегляне и графинята се затвори в съседната стая. Пет минути по-късно, едно сгънато във формата на квадрат листче се показа между коприненото уплътнение на вратата и вълнения килим на стаята. Графинята жадно прочете съдържанието на бележката и драсна набързо няколко думи на господин Дьо Ришельо. Той се разхождаше в малкия двор под един навес, пристъпваше от крак на крак и изпитваше истински ужас да не го забележат, докато чака.
Маршалът разгъна листчето хартия, прочете го и въпреки своите седемдесет и пет години хукна към каретата си в големия двор.
— Кочияш! — каза той. — Карай към Версай! Бързай, колкото можеш!
А ето какво съдържаше бележката, която графинята хвърли през прозореца на господин Дьо Ришельо:
Разтърсих дървото и портфейлът падна.
79.
Как крал Луи XV работеше със своя министър
На другия ден във Версай се вдигна голяма врява. Към десет часа сутринта господин Дьо Ришельо, придружен от голяма група съмишленици, чакаше в кралското преддверие на Трианон.
Виконт Жан, целият отрупан с дантели, разговаряше с маршала. Ако се съди по грейналото му лице и гордата му осанка, разговорът им беше приятен.
Към единадесет часа кралят мина през преддверието на път за кабинета си. Той вървеше бързо и не заговори никого.
В единадесет и пет господин Дьо Шоазьол слезе от каретата си и пресече галерията, като носеше под мишница папка с документи. Той смело влезе в кабинета, където кралят прелистваше някакъв доклад и пиеше горещ шоколад.
— Добър ден, херцог! — поздрави кралят приятелски. — В добро разположение на духа ли сме днес?
— Сир, господин Дьо Шоазьол се чувства добре, но министърът е сериозно болен. Понеже Ваше величество не ме информира за нищо, министърът е дошъл да помоли да приемете оставката му.
— Как така вашата оставка? Какво искате да кажете, херцог?
— Сир, Ваше величество вчера е подписал заповед за освобождаването ми от длъжност и я е предал в ръцете на госпожа Дю Бари. Тази новина вече обиколи Версай и цял Париж. Злото е сторено. Но независимо от това аз не пожелах да напусна службата си при Ваше величество, без да съм получил нареждане и разрешение да го сторя. Аз съм назначен официално и мога да се считам уволнен само чрез официална заповед.
— Как е възможно, херцог? — провикна се кралят, като се смееше, защото поведението на господин Дьо Шоазьол, строго и изпълнено с достойнство, будеше у него тревога. — Как така вие, умен човек, който познава законите, повярвахте на този слух?
— Но, сир — подхвана изненаданият министър, — вие сте сложили подписа си…
— Къде?
— Върху едно писмо, което притежава госпожа Дю Бари!
— Ех, херцог, никога ли не сте имали нужда от спокойствие? Вие сте щастлив човек… Причината е във факта, че госпожа Дьо Шоазьол е безупречна съпруга.
Засегнат от сравнението, херцогът сви вежди.
— Шоазьол, трябва да ви разкажа случая. Много е забавен. Знаете ли, че дамата се бои много от вас?
— Искате да кажете, че ме мрази, сир.
— Щом предпочитате да го наречете така… А знаете ли, че тази безумна жена — графинята, ме накара да избирам — или да изпратя нея в Бастилията, или да освободя от длъжност вас, като ви благодаря за вярната служба.
Кралят подаде ръка на министъра си, който се поклони над нея, без да изрази нито признателност, нито озлобление.
— А сега да поработим малко, ако желаете, херцог. Да преминем към Съда. Отправят ни упреци.
— Упреците са отправени към мен, сир. Осъждат ме, че не съм подкрепил господин Д’Егийон срещу господин Дьо ла Шалоте. А кой ме упреква? Същите хора, които посрещнаха с радостни възгласи писмото на Ваше величество! Спомнете си, сир, че господин Д’Егийон превиши правата си в Бретан, че йезуитите бяха наистина заточени, че правото беше на страната на господин Дьо ла Шалоте, а също, че Ваше величество обяви с публично постановление невинността на главния прокурор. Все пак кралят не може да си противоречи непрекъснато. Пред министъра си — както и да е, но не и пред народа си!
— Хайде, херцог! Успокойте се. Злото е сторено. Да намерим сега лек… Как да обуздаем тези непокорни мъже?
— Нека господин канцлерът прекрати интригите си, така господин Д’Егийон няма да има вече подкрепа и гневът на Съда ще се уталожи.
— На ваше място аз бих отстъпил, херцог.
— Значи господин Д’Егийон представлява вашите интереси, а не аз.
Заключението беше грубо. Кралят почувства това.
— Вие знаете, че не обичам да отблъсквам служителите си дори когато те грешат… Но да оставим тази история. Да поговорим за външната политика. Твърди се, че ще обявя война.
— Ако това се наложи, сир, войната ще бъде справедлива и необходима.
— С англичаните ли, дявол да го вземе?
— Нека Ваше величество бъде спокоен! Моят братовчед и ваш военноморски министър херцог Дьо Праслен ще ви увери, че имаме шестдесет и четири кораба, без да броя плавателните съдове, които се строят в момента… А освен това имаме и материал да построим още дванадесет за една година… Имаме и петдесет отлични фрегати. Звучи внушително за една война по море. А що се отнася до сухопътните военни действия, там нещата са по-обнадеждаващи — имаме примера на Фонтьоноа.
— Много добре, но защо да се бия с англичаните, скъпи херцог? Правителството на абат Дюбоа184 — а то беше много по-неспособно от вашето — избягваше да води войни с Англия.
— Англия иска да завладее цяла Индия. Бях принуден да дам на вашите офицери най-строги заповеди. Първият сблъсък там ще предизвика искания от страна на Англия. Моето категорично мнение е, че ние не трябва да ги сметнем за справедливи и не трябва да ги удовлетворяваме. Необходимо е правителството на Ваше величество да бъде уважавано, дори ако се наложи да приложим сила.
— По-спокойно! В Индия ли? Кой ще разбере какво става там? Толкова е далече!
Херцогът прехапа устни.
— Има един
