пожела да поздрави с добре дошла дофината. А дофината я харесва много… Та затова беше дошла в Трианон.
— В Големия?
— Да, сега става въпрос за Големия. Малкият Трианон още не е обзаведен.
— А! Като се обгражда с привържениците на Шоазьол, госпожа дофината показва чия страна ще вземе.
— Нека не преувеличаваме, графиньо. Все пак херцогинята заминава утре…
— И значи кралят се е забавлявал някъде, където аз не съм присъствала! — възмути се графинята и в думите й се долови известен ужас.
— Боже мой, да! Невероятно, но вярно! И какъв извод направихте за себе си, графиньо?
— Правя извода и че доброволно или насила трябва да измъкнем краля от ноктите на Шоазьол, иначе сме загубени.
— Мисля, че съм ви го казвал, госпожо. Толкова ли е невъзможно да бъдат изтръгнати от корените си тези Шоазьол?
— Най-малкото здраво са се вкопчили.
— Значи каквото и да казва добрият Лафонтен, срещу дъба са безсилни и вятърът, и бурята.
— Много е умен този министър.
— Хубава работа! Ами че вие говорите като енциклопедистите!
— Но нима и аз не съм член на Академията?179
— О! Толкова малко приличате на такъв, херцог. Но в какво се изразява гениалността на господин Шоазьол? Кажете ми.
— Например в това, госпожо, че той така върти нещата в Съда и с англичаните, че кралят не би могъл да я оправи без него.
— Съда ли? Ами че той го насъсква срещу Негово величество!
— Разбира се. Ето къде е умението му.
— Ами че той подтиква англичаните да водят война!
— Естествено. Мирът с тях би го погубил.
— Но това не е гениалност, херцог.
— А какво е, графиньо?
— Това е върховно предателство. Но аз познавам в това отношение един човек, който е поне толкова хитър, колкото и господин Дьо Шоазьол. Той е от вашето семейство.
— Значи в моето семейство има гений?! Да не би да имате предвид херцог-кардинала, моя чичо, госпожо?
— Не, говоря за херцог Д’Егийон180, вашия племенник.
— Ах, да! Вярно е, че господин Д’Егийон вдигна шум около аферата Ла Шалоте181. Бога ми, той е умно момче. Вижте, графиньо, ето например един мъж, към когото една умна жена би трябвало да се привърже.
— Но вие разбирате ли, херцог, че аз не познавам вашия племенник.
— Горкото момче, откакто се издигнахте, той все живееше в най-затънтените краища на Бретан. Да внимава, когато ви срещне. Не е свикнал да гледа слънцето.
— Тогава как човек с ум и с благороден произход като неговите се справя с всички мъже, облечени в черни тоги?
— Ами като не може да направи нещо по-добро, ги подтиква към бунт. Той е истински Ришельо, графиньо, така че позволете ми… да ви го представя още щом пристигне.
— Той толкова скоро ли ще дойде в Париж?
— Ех, госпожо… Кой знае?
Като каза тези думи, маршалът потърси да открие по лицето на младата жена какъв беше ефектът от тях. Но след като се замисли за миг, тя промълви:
— Да се върнем на въпроса. Разбирайте думите ми както ви харесва, назовавайте ги с име, което ви се струва подходящо, но ми дайте категоричен отговор. Е, добре. Слушам ви.
— Та предположете, графиньо, че се разхождате в красивата градина на Люсиен. Изведнъж забелязвате една великолепна слива, една от онези ренглоти, които обичате толкова много. Впрочем техният пурпурночервен цвят напомня цвета на устните ви.
— Продължавайте, ласкателю.
— Та значи виждате в края на някой клон, чак на върха на дървото, една слива. И какво ще направите, графиньо?
— Ами, ще разтърся дървото, по дяволите!
— Да, но това няма да помогне, защото, както казахте преди малко, дървото е голямо и не може да бъде изтръгнато от корена си. После обръщате грациозно глава по начин, характерен само за вас и за цветята, и казвате: „О, Господи! Колко бих желала тази слива да падне на земята“, ядосана сте…
— Естествено, херцог.
— О, не, аз ще твърдя пред вас противното.
— Продължете, скъпи ми херцог, вашата алегория ме интересува твърде много.
— Изведнъж, както сте обърнали глава, забелязвате вашия приятел херцог Дьо Ришельо, който се разхожда замислен наоколо.
— Много добре!
— Вие му казвате: „…Вие сте мъж, вие сте силен, вие сте превзели Маон. Разтърсете това дяволско дърво, за да получа тази проклета слива…“ А аз ще отговоря: „Аз искам да направя същото, с което сте се захванала, графиньо… Но погледнете колко здраво е дървото, колко грапави са клоните му! Аз също държа на ръцете си, дявол да го вземе! Нищо, че са с петдесет години по-стари от вашите!“
— Аха! — каза изведнъж графинята. — Добре, разбирам.
— Тогава вие довършете алегорията. Какво ще ми кажете?
— Ще ви кажа: „Скъпи ми маршале, престанете да гледате тази слива с такова безразличие! Гледате я така, защото не е за вас. Нека да се опитаме да я пожелаем и двамата. Ако в такъв случай разтърсите дървото, както трябва… Е, добре, ако сливата падне… Ще я изядем заедно…“
— Браво! — каза херцогът, като плесна с ръце.
— Това ли е краят на алегорията?
— Бога ми, графиньо, само вие можете да я завършите. На работа, както казваше покойният ми баща!
— Значи ще разтърсите дървото, нали, херцог?
— С двете си ръце и с цялата си сила, графиньо.
— Значи портфейлът принадлежи на двама ни.
— О, не, само на мене. Не ми завиждайте за марокеновата му кожа, графиньо. Когато разтърся дървото, оттам ще паднат толкова хубави неща, че няма да знаете какво да изберете.
— Е, добре. Уговорихме се?
— Ще получа ли мястото на господин Дьо Шоазьол?
— Ако кралят пожелае.
— А нима кралят не желае това, което желаете вие?
— Виждате добре, че не е така. Щом не иска да освободи този Шоазьол… Е, всъщност и вие ще бъдете там. О, само още едно нещо.
— Кажете.
— Вие познавате господин Дьо Таверне, нали?
— Той има син, нали така?
— И дъщеря.
— Точно така.
— Ето малкото нещо, което ще поискам от вас в подходящо време и на подходящо място. Тогава съборете дървото заради мен!
— Имам привлекателен малък план, който бях измислил случайно.
— Мога ли да го узная?
