Той разтвори пеньоара й и разголи девствената й гръд. После плъзна плахо и цинично ръката си и се опита да чуе сърцето й. То не биеше под алабастровата студена и неподвижна плът.
Жилбер наполовина се измъкна от вратата на будоара. Очите му блестяха, зъбите му бяха стиснати, а ръката му държеше отворения нож. Той беше решил, ако кралят продължи по-нататък в намеренията си, да го прободе в сърцето, а после да прободе и своето.
Изведнъж нова страшна гръмотевица разтърси всички мебели и софата, до която кралят беше коленичил. Жълто-виолетова светлина обля лицето на Андре. Ужасен от бледото безмълвно лице и неподвижността на тялото й, кралят неволно отстъпи крачка назад.
— Но това момиче е мъртво! — прошепна той.
Мисълта, че е прегръщал и целувал труп, смрази вените на Луи XV. Кралят нададе вик, изтърва свещта, залитна като пиян и олюлявайки се, стигна до преддверието, като ужасен се блъскаше в стените.
След малко се чуха забързаните му стъпки по стълбата и по алеята. Скоро буйният вятър, който свиреше и огъваше дърветата, погълна и този шум в могъщия си вой. Чак тогава Жилбер излезе безмълвен и мрачен от скривалището си. Той все още стискаше ножа в ръка. По лицето му се четеше непоколебима решителност. Той отиде до вратата, през която беше излязъл кралят, и се ослуша. Слуша дълго. После подобно на краля затвори вратата и я заключи. Духна свещта в преддверието. Бавно, с опасен пламък в очите, младежът се върна в стаята и настъпи с крак свещта, чийто восък вече течеше по пода. Тъмнината скри зловещата му усмивка.
— Андре, Андре! — прошепна той. — Обещах ти, че третия път ти ще ми паднеш в ръцете и няма да се измъкнеш както предишните два пъти. О, Андре! За ужасния роман, който ме обвини, че съм написал, е необходим ужасен край!
После Жилбер отиде до софата, върху която лежеше Андре, и протегна ръце. Младото момиче беше все така студено, безмълвно и неподвижно.
122.
Необикновената сила
Балзамо измина почти една левга. Очите му святкаха, мозъкът му гореше, а дишането му беше толкова учестено, че днешните поети биха го оприличили на онези чудовищни машини, бълващи огън и пара, които задвижват огромния локомотив и му помагат да лети по покритите с железни релси пътища.
Конникът и конят прекосиха Версай само за няколко минути. Изведнъж една мисъл осени Балзамо. Той притисна нервните си крака до хълбоците на животното и заби шпорите в железните му мускули. Джерид се спря, подгъна задните си крака и удари по земята с предните. Конникът и конят си отдъхнаха за миг.
Като дишаше тежко, Балзамо бавно вдигна глава. Той прекара кърпичка по блестящите си от пот слепоочия и по разширените си от вятъра ноздри. После прошепна:
— Напразно се стараеш, Балзамо, напразно препускаш. Лоренца вече е пристигнала където искаше и се кани да говори. Може би вече е разказала всичко. О, клета жено! Всички мъки на земята са твърде дребни, за да те накажат! Науката не е само понятие, тя е и факт, тя или може, или не може да направи нещо. А аз искам тя да успее! Да опитаме! Лоренца, Лоренца, желая да заспиш! Лоренца, заспивай, където и да си! Аз искам това!
— О, не! — простена той, отдавайки се отново на отчаянието си. — Лъжа себе си и не вярвам… или по- точно не смея да повярвам, и все пак силата, която притежавам, е върховен господар. Да, аз искам това с цялата сила на моето същество! Удряй! Унищожавай! Заспи и онемей, Лоренца! Аз искам това!
В продължение на няколко минути Балзамо съсредоточаваше в мозъка си мисълта към целта, за да я ускори още повече, насочвайки я към Париж.
Противно на онова, което биха помислили някои повърхностни умове, през това време Балзамо се огледа, сякаш очакваше някого. Наистина почти веднага до него се приближи мъж, който се беше спотаил до желязната входна врата.
— Ти ли си, Фриц? — попита Балзамо.
— Да, господарю.
— Госпожа Дю Бари в Париж ли е или в Люсиен?
— В Париж е.
Балзамо вдигна тържествуващ поглед към небето.
— Как дойде дотук?
— Със Султан.
— Къде е той?
— В двора на тази странноприемница.
— Оседлан ли е? Е, добре, бъди готов!
Фриц отиде да развърже Султан и се върна при Балзамо. В това време той пишеше нещо под светлината на фенер, който гореше през цялата нощ заради търговските пътници.
— Върни се в Париж — каза му Балзамо. — Намери госпожа Дю Бари където и да е и й предай тази бележка лично. Имаш половин час, за да свършиш това. После ще се прибереш на улица „Сен Клод“ и ще чакаш сеньора Лоренца. Тя няма да се забави. Остави я да влезе в къщата, без да й създаваш трудности… Върви и не забравяй, че до половин час първата ти задача трябва да бъде изпълнена.
— Добре — отвърна Фриц. — Ще бъде изпълнена.
И докато даваше на Балзамо това успокоително обещание, той заби шпори в хълбоците на Султан и го удари с камшика по гърба.
Балзамо постепенно се съвзе и пое към Париж, където влезе след три четвърти час. Лицето му беше почти бодро, а очите му, макар и замислени, бяха по-спокойни.
Всъщност той се беше оказал прав. Колкото и да беше бърз Джерид, този красив цвилещ син на пустинята, Балзамо не можа да стигне навреме. Само силата му можеше да се движи толкова бързо, колкото побягналата от затвора си Лоренца.
От улица „Сен Клод“ младата жена беше изтичала на булеварда. Като зави надясно, тя забеляза стената на Бастилията. Но живеещата в уединение Лоренца не познаваше Париж. А и нейната най-главна цел беше да избяга от омразната къща, която за нея беше само затвор. Мисълта за отмъщението дойде по-късно.
Смутена и забързана, тя навлезе в предградието „Сен Антоан“. До нея се приближи млад мъж, който учудено я следеше от няколко минути.
Лоренца беше италианка от околностите на Рим, но независимо от това беше живяла винаги доста настрана и твърде различно от другите. Затова не познаваше нито нравите, нито облеклото на обществото. Тя се обличаше по-скоро като ориенталка, отколкото като европейка. Дрехите й бяха широки и лъскави. Тя не приличаше на очарователните кукли, притиснати в корсетите си като нежни пчелички. Под трептящите или муселинени рокли мъжът напразно търсеше с очи плът, защото желанието им да изглеждат безплътни беше по-силно от всичко друго на света.
А Лоренца не беше заела от костюма на французойките нищо друго освен обувките с високи почти два палеца токове.
Тази кошмарна обувка помагаше на крака да изглежда чудно красив, но правеше невъзможно бягството на сестрите на Аретуза, ако ги подгонеха последователите на Алфей216.
Ето защо младият Алфей, който беше тръгнал по следите на нашата Аретуза, я настигна лесно. Той забеляза изящните й крака, които се очертаваха под полите от сатен и дантели. После срещна горящите под качулката на мантията й черни очи. Изненада се, че по косите й нямаше пудра. Младежът естествено беше взел Лоренца за жена, която отива на весел карнавал или на кратка любовна среща из съседните къщи. Беше си обяснил, че върви пеша, защото не е успяла да наеме фиакър. Той се приближи до нея и учтиво свали шапката си.
— Боже мой, госпожо! Няма да стигнете далеч с тези обувки! Та те направо затрудняват придвижването ви! Бихте ли приели ръката ми, докато намерим карета. После ще имам честта да ви придружа до мястото, където отивате.
Лоренца обърна живо глава и впи изразителните си черни очи в младия мъж. Почти всяка друга жена би нарекла предложението му проява на безочливост. Но Лоренца се спря и каза:
