по-могъщ и от крал и който е извършил нещо, което може би е престъпление?
— Аз ще си отмъстя, като разкрия тайните на този мъж.
— А! Значи този мъж има и тайни! — възкликна господин Дьо Сартин, чийто интерес се пробуди въпреки волята му.
— Големи тайни, господине.
— Какви точно?
— Политически.
— Каква закрила искате? — попита висшият чиновник със студена усмивка. — Пари или приятелство?
— Искам да вляза в манастир, господине, където бих могла да живея погребана, забравена от всички.
— Аха! — извика Сартин. — Ще ви осигуря манастира. Говорете.
— И така, давате ли ми честната си дума, господине?
— Мисля, че вече го сторих.
— В такъв случай — каза Лоренца — вземете това ковчеже. То съдържа такива тайни, че ще ви накарат да се разтреперите за сигурността на кралството и държавата.
— Вие знаете ли тези тайни?
— Бегло. Но знам, че съществуват. Никога ли не сте чували за съществуването на едно тайно братство?
— Братство на масоните ли?
— Братство на невидимите.
— О, да. Но не вярвам, че съществува.
— Ще повярвате, щом отворите това ковчеже.
— А! — възкликна живо господин Дьо Сартин. — Да видим какво има вътре.
Той взе ковчежето от ръцете на Лоренца, но като поразмисли, го постави върху бюрото.
— Не — каза той предпазливо. — Вие го отворете.
— Но ключът му не е у мен.
— Как така не е у вас? Носите ми ковчеже, чието съдържание застрашава спокойствието на цяло кралство, а сте забравили ключа!
— Толкова ли е трудно да се отключи една ключалка?
— Не, ако човек я познава. — След миг мълчание Сартин продължи. — Тук имаме ключове за всички видове ключалки. Ще ви дам една връзка и вие сама ще го отворите.
След тези думи той втренчи погледа си в Лоренца.
— Дайте ми ключовете — каза спокойно Лоренца.
Господин Дьо Сартин подаде на младата жена връзка мънички ключета с най-различна форма. Тя я взе. Ръката й се докосна до неговата и той усети, че пръстите й са студени като мрамор.
— А защо все пак не донесохте и ключето?
— Защото господарят на ковчежето никога не се разделя с него.
— И този господар е мъжът, който е по-могъщ и от краля, нали? Кой е този човек?
— Никой не би могъл да каже кой точно е той. Само вечността знае колко време е живял, а само Бог е бил свидетел на деянията, които е извършил.
— Добре. Но името му. Как е името му?
— Той го сменя често. Чувала съм да се нарича поне с десет имена.
— Тогава кажете името, под което го познавате вие.
— Ашарат.
— И къде живее?
— На улица „Сен…“
Внезапно Лоренца потрепери, олюля се, изпусна ковчежето, което държеше в едната си ръка, и ключовете, които стискаше в другата. Тя направи усилие да проговори, но устата й болезнено се сгърчи. Тогава момичето доближи двете си ръце до гърлото, сякаш думите, които се канеше да произнесе, го задушаваха. Накрая Лоренца вдигна треперещи ръце към небето и без да издаде нито звук, падна върху килима.
— Горката млада дама! — прошепна господин Дьо Сартин. — Какво ли й става? Тя наистина е много красива! О, хайде, в това отмъщение се крие любовна ревност!
Той позвъни веднага и сам вдигна от пода младата жена, която с широко отворените си очи и с неподвижните си устни приличаше на човек, напуснал вече този свят. Влязоха двама лакеи.
— Вземете внимателно тази млада дама — каза Сартин — и я отнесете в съседната стая. Опитайте се да възвърнете съзнанието й без никакво насилие! Вървете.
Покорните лакеи отнесоха Лоренца.
124.
Още едно ковчеже
Щом остана сам, господин Дьо Сартин взе ковчежето в ръце и започна внимателно да го разглежда с вид на човек, който добре разбира стойността на находката. После протегна ръка и вдигна от пода изтърваните от Лоренца ключове. Опита с всички, но нито един от тях не влезе в ключалката. Трябва да кажем, че господин Дьо Сартин притежаваше по един от всички съществуващи ключове.
Магистратът изпробва двадесет, петдесет, сто ключа. Нито един от тях дори не помръдна ключалката на ковчежето. Господин Дьо Сартин направи мислено заключение, че ключалката беше подобие на ключалка, а следователно и не можеше да се отвори с ключ.
Той пак бръкна в същото чекмедже и извади длето и чукче. Потъналата му в маншет от малински дантели ръка най-после сръчно разби ключалката.
Пред очите му не се появиха нито страшни взривни машинки, нито пък отрови, причиняващи смърт само с аромата си, които всяка по свой начин можеха да лишат Франция от най-важния й служител. Ковчежето съдържаше само голям свитък документи. Първите думи, изскочили пред очите на господин Дьо Сартин, бяха: „Учителю, време е да промените името Балзамо.“ Почеркът беше леко подправен. Нямаше подпис, а само три букви: „L.P.D.“, чието значение читателят ни познава.
— Аха! — прошепна той, като си играеше с буклите на перуката. — Не познавам почерка, но съм чувал името. Хайде, да потърсим на буквата Б.
Господин Дьо Сартин отново отвори едно от двадесет и четирите чекмеджета и извади оттам указател, където по азбучен ред бяха подредени грижливо триста-четиристотин имена. Пред и зад всяко име стояха заградени в скоби завъртулки.
— Охо! Доста нещица има за Балзамо — прошепна той.
След това прочете цялата страничка, правейки жестове на явно недоволство. Малко по-късно той прибра обратно указателя в чекмеджето и отново се зае със съдържанието на ковчежето. Не след дълго лицето му изрази дълбоко смайване. Беше попаднал на бележчица с много имена и цифри. Тя му се стори твърде важна, тъй като краищата й бяха измачкани от пипане, а по нея имаше и голям брой направени с молив добавки. Висшият чиновник позвъни. Появи се един прислужник.
— Веднага да дойде при мен служителят от министерството. Нека мине през апартамента, за да не губим време.
Прислужникът излезе.
Две минути по-късно при господин Дьо Сартин влезе служителят. Господин Дьо Сартин видя в огледалата, че той чака на прага на кабинета му, и като му подаде през рамото си лист хартия, каза:
— Разшифровайте тези текстове!
Човекът, който умееше да отгатва гатанки, беше дребен, слаб мъж с бледо лице. Хлътналите му мрачни очи от време на време се оживяваха. Господин Дьо Сартин го наричаше Ла Фуин217.
Ла Фуин седна плахо върху една табуретка. После започна да прелиства сборника с шифри и да рови в паметта си, като от време на време пишеше нещо в поставения на коляното си бележник с безизразна физиономия. След пет минути той вече беше написал следното:
