— Какво това ковчеже?
— … Вие няма да го задържите.
— Охо! — провикна се господин Дьо Сартин и избухна в подигравателен смях. — Забравих, че граф Дьо Феникс е странстващ благородник, който обира хората с пистолет в ръка. О, извинете ме, не виждам пистолета, който прибрахте. Извинете ме, господин посланик!
— О, Боже мой, но работата вече не опира до пистолета, господин Дьо Сартин. Нали не допускате, че аз със сила ще ви отнема ковчежето, за да позвъните веднага след излизането ми от този кабинет и да закрещите „дръжте крадеца!“, докато аз съм още по стълбите?! О, не! Щом ви казвам, че няма да го задържите, това означава, че ще ми го върнете лично вие и напълно доброволно.
— Аз ли?! — изрева магистратът, като удари с юмрук по ковчежето с такава сила, че едва не го счупи.
— Да, вие.
— Чудесно! Подигравайте се с мен, господине! Но що се отнася до ковчежето, казвам ви, че ще го получите само през трупа ми! Убийте ме! Специалист сте по тези работи! Но знайте, че шумът ще привлече хора, а на мен все ще ми остане малко глас, за да ги уведомя за престъпленията ви, пък те ще отмъстят за мен!
— Ще се задоволя с намесата на лицето, което в този миг чука на вратата.
Наистина точно в тази минута по външната врата отекнаха три удара.
— Ето, че каретата на това лице влиза в двора — продължи Балзамо.
— Значи на посещение при мен идва някой ваш приятел, струва ми се?
— Отгатнахте.
— На когото аз ще предам ковчежето ли?
— Да, скъпи ми господин Дьо Сартин, ще му го предадете.
Господин Дьо Сартин се опитваше да махне пренебрежително с ръка, когато един забързан лакей влезе и съобщи, че при монсеньор е дошла госпожа графинята Дю Бари и че го моли да я приеме. Господин Дьо Сартин погледна смаяно Балзамо, който пък положи неимоверни усилия, за да не му се изсмее в лицето. През това време зад лакея се появи една жена. Тя очевидно не смяташе, че трябва да чака разрешение, за да влезе. Това беше графинята. Тя прекрачи с бърза стъпка прага, докосна дървената врата с роклята си и в кабинета се дочу приятното й шумолене и се разнесе силна миризма на парфюм.
— Вие, госпожо?! — прошепна ужасеният господин Дьо Сартин и притисна до гърдите си все още отвореното ковчеже.
— Добър ден, Сартин — поздрави весело графинята.
После се обърна към Балзамо.
— Добър ден, скъпи графе.
Госпожа Дю Бари подаде ръка на Балзамо. Той се наведе над нея, целуна бялата кожа точно там, където много пъти се бяха докосвали устните на краля, и докато правеше тези движения, можа да прошепне три-четири думи, които господин Дьо Сартин не успя да долови.
— А, ето го моето ковчеже! — възкликна графинята.
— Вашето ковчеже ли? — изпелтечи господин Дьо Сартин.
— Да, моето. Но вие сте го отворили, не ви ли е неудобно?
— Но, госпожо…
— О, колко хубаво, че е тук! Така си и помислих. Като ми го откраднаха, си казах: „Трябва да ида при Сартин, той ще ми го намери.“ А вие вече сте го намерили. Благодаря ви!
— И както виждате, дори го е отворил — допълните думите й Балзамо.
— Да, можете ли да си го представите! Това е недостойно, Сартин.
— Госпожо, при цялото ми уважение към вас ще ви кажа следното — страхувам се, че ви налагат волята си.
— Да не би случайно да казвате това по мой адрес? — възкликна Балзамо.
— Казвам, каквото казвам — възрази господин Дьо Сартин.
— Аз пък не знам нищо — каза тихичко госпожа Дю Бари на Балзамо. — Какво става, скъпи графе? Изпълних обещанието си да се отзова веднага щом ме повикате. Както виждате, държа на думата си. Хайде, кажете какво искате от мене?
— Госпожо — отговори високо Балзамо, — преди няколко дни вие ми поверихте това ковчеже с цялото му съдържание, нали така беше?
— Но това е ковчеже с доказателства за поне десет заговора!
Балзамо погледна многозначително графинята.
— Няма нещо, което да не знам. Върнете ми ковчежето. Не съм се разкарвала за нищо дотук, разбирате ли? — каза сухо госпожа Дю Бари.
— В името на Бога и в името на Негово величество, госпожо…
Балзамо нетърпеливо махна с ръка.
— Ковчежето! — настоя кратко графинята. — Да или не? Помислете добре, преди да кажете не.
— Както обичате, госпожо — съгласи се смирено господин Дьо Сартин.
После той подаде на графинята ковчежето, в което Балзамо беше натъпкал всички разпилени по масата листа. Графиня Дю Бари се обърна към него с очарователна усмивка.
— Графе — каза му тя, — искате ли да носите ковчежето ми до каретата и да ми подадете ръка, за да не прекосявам сама тези чакални, пълни с грозни лица? Благодаря ви, Сартин.
Балзамо вече беше се запътил към вратата заедно със своята покровителка, когато забеляза, че господин Дьо Сартин протегна ръка към звънеца.
— Госпожо графиньо — обърна се Балзамо към госпожа Дю Бари, спирайки с поглед неприятеля си, — бъдете така добра да кажете на господина, който ми е ужасно сърдит, че се осмелих да му поискам вашето ковчеже, че ще бъдете много нещастна, ако заради него ми се случи някоя неприятност, както и колко ще му се разсърдите, ако това стане.
Графинята се усмихна на Балзамо.
— Чувате ли какво казва господин графът, скъпи ми Сартин? Точно така е! Графът е мой близък приятел, чудесен приятел. Ще ви се разсърдя ужасно, ще ви се обидя до смърт, ако го раздразните или пък му причините някаква неприятност, колкото и малка да е тя. Сбогом, Сартин.
Този път госпожа Дю Бари наистина напусна кабинета. Тя се опираше на ръката на Балзамо, който с другата си ръка отнасяше ковчежето. Господин Дьо Сартин не избухна в гняв, както гостът му очакваше, а мълчаливо наблюдаваше как се отдалечават.
— Добре! — прошепна победеният магистрат. — Задръж ковчежето! Аз пък ще задържа жената!
Господин Дьо Сартин изля яда си върху звънеца, дърпайки го с всичка сила.
126.
Господин Дьо Сартин започва да вярва, че Балзамо е магьосник
На припряното звънене на господин Дьо Сартин дотича един старателен служител.
— Къде е жената? — попита магистратът.
— Тя се чувства прекрасно, господине.
— Много добре. Доведете я тук.
— Тя вече не е в стаята, монсеньор.
— Вече не е там? А къде е тогава?
— Не знам.
— Тръгнала ли си е?
— Да.
— Но тя не можеше да се държи на краката си!
— Така е, монсеньор. Тя беше в безсъзнание известно време, но пет минути след като влезе граф Дьо Феникс, се събуди и дойде на себе си от странния припадък, на който не подействаха нито силните есенции, нито лекарствата. Тогава отвори очи, стана и облекчено въздъхна. И понеже вие, монсеньор, не бяхте наредил нищо, никой от нас не я задържа. Тя отиде до вратата и си тръгна.
— Тръгна ли си?! — възкликна отчаяно господин дьо Сартин. — Ах, нещастници! Ще ви изпратя всички
