Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

стане добър земеделец… с добро здраве… с добри нрави… Искате ли да се заемете с това дете?

— Но, господине…

— Детето се роди вчера и още не е имало кърмачка — прекъсна я Жилбер. — Впрочем това е кърмачето, за което трябва да ви е говорил вече метр Нике, нотариусът от Виле-Котре.

Мадлен веднага грабна детето и с буйна щедрост му подаде гръдта си. Това дълбоко разнежи Жилбер.

— Не са ме излъгали — заяви Жилбер, — вие сте невероятна жена. Поверявам ви това дете от името на моя господар. Виждам, че ще бъде щастливо тук, и искам в замяна и то да донесе на този дом щастие, каквото има само в мечтите. Колко вземахте на месец, когато отглеждахте децата на метр Нике от Виле- Котре?

— Дванадесет ливри, господине. Само че метр Нике е богат и от време на време прибавяше по някоя и друга ливра за захарта и издръжката.

— Майко Мадлен — каза гордо Жилбер, — за това дете ще ви се плащат по двадесет ливри месечно, а това прави двеста и четиридесет ливри годишно.

— Исусе! — провикна се Мадлен. — Благодаря ви, господине.

— Ето парите за първата година — каза Жилбер, като разстла на масата десет луидора. Двете жени отвориха широко очите си, а ръката на малкия Анж се протегна към тях.

— Ами ако детето не оживее, господине — възрази срамежливо кърмачката.

— Това би било голямо нещастие, но няма да се случи — каза Жилбер. — Ето, че месеците, през които то ще бъде кърмено, са платени. Удовлетворена ли сте?

— О, да, господине!

— Да преминем тогава на плащанията по издръжката за следващите години.

— Детето ще остане ли при нас?

— По всяка вероятност.

— В такъв случай, господине, ние ли ще бъдем родители?

Жилбер пребледня.

— Да — каза той със задавен глас.

— В такъв случай, господине, то, клетото, е изоставено?

Жилбер не очакваше такава проява на чувства и такива въпроси. Той все пак се овладя.

— Не ви казах всичко — каза Жилбер. — Бедният му баща умря от мъка.

Двете жени сплетоха развълнувано ръце.

— А майката? — попита Анжелик.

— О, майката… — отвърна Жилбер, като дишаше мъчително и тежко — детето не би могло да разчита на нея нито преди да се роди, нито след раждането.

Всички бяха все още там, когато бащата Питу се завърна от полето със спокоен и радостен вид. Дебел и почтен, преизпълнен с кротост и здраве като селяните от картините на Грьоз244. С няколко думи го осведомиха за положението.

Жилбер му обясни, че издръжката на детето ще се изплаща, докато момчето стане мъж и е в състояние да живее само, с помощта на разума и ръцете си.

— Така да бъде — рече Питу, — мисля, че ще обичаме това дете, защото е сладко.

— О, и той — казаха в един глас Мадлен и Анжелик — е на същото мнение като нас.

— Елате с мен, ако обичате, при метр Нике, ще оставя при него необходимите пари, за да бъдете доволни, а детето да е щастливо.

— Веднага, господине — каза бащата Питу и стана от мястото си.

Тогава Жилбер се сбогува с добрите жени и се приближи до люлката, в която бе настанил новодошлото в ущърб на детето на дома, наведе се над нея с мрачен вид и когато за пръв път погледна личицето на сина си, си даде сметка, че той прилича на Андре.

Тази гледка разби сърцето му. Трябваше да забие нокти в кожата си, за да потисне една сълза, която се изкачваше от раненото сърце към окото му. Постави плаха, дори трепереща целувка върху нежната буза на новороденото и отстъпи назад със залитане.

Татко Питу вече беше на прага, в ръката си държеше желязна сопа, беше облякъл хубав жакет.

Жилбер даде половин луидор на Анж Питу, който се мотаеше в краката му, а двете дами му поискаха позволение да го целунат с трогателната фамилиарност на селянките. Толкова чувства притесниха осемнадесетгодишния баща, че още малко и той щеше да рухне духом. Беше блед и нервен, започваше да се обърква.

— Да вървим — обърна се той към Питу.

— На вашите услуги, господине — отвърна селянинът и отвори вратата.

И те наистина потеглиха. Изведнъж Мадлен го повика от прага.

— Господине! Господине!

— Какво има? — попита Жилбер.

— Името му! Как е името му! Как искате да го наричаме?

— Казва се Жилбер — отвърна младият човек с мъжка гордост.

161.Заминаването

При нотариуса всичко се уреди много бързо. Жилбер вложи на свое име сумата от двадесет хиляди ливри (без няколкостотин ливри), предназначени за образование и издръжка на детето, а също и за да го подготвят за земеделец, когато момчето достигне възрастта. Жилбер уреди образованието и издръжката за петстотин ливри годишно в продължение на петнадесет години и реши, че остатъкът от парите ще послужи за зестра при задомяване или пък при покупка на къща или земя.

След като се погрижи за детето, Жилбер направи това и за хората, които щяха да го отглеждат. Поиска две хиляди и четиристотин франка да бъдат дадени на семейство Питу за детето, щом то навърши осемнадесет години, а дотогава метр Нике трябваше да им предоставя годишни суми само от по петстотин ливри.

Метр Нике трябваше да се ползва от лихвите на парите като отплата за неговия труд и старание. Жилбер накара метр Нике да му даде, както му е редът, разписка за парите, а Питу — за детето. Питу провери подписа на Нике по отношение на парите, а Нике подписа на Питу за детето. Така Жилбер тръгна на път по обед, като остави Нике да се възхищава на преждевременната му мъдрост и ранното му узряване, а Питу — да ликува по повод бързото си забогатяване.

В покрайнините на Арамон Жилбер имаше чувството, че се разделя с целия свят. За него нищо вече нямаше значение, а бъдещето не му даваше никакви обещания. Току-що се беше сбогувал с живота на безгрижен младеж и беше извършил сериозна постъпка, която някои биха нарекли престъпление, а Бог можеше да накаже строго.

Така или иначе, като вярваше в собствените си идеи и собствените си сили, Жилбер събра смелост и се откъсна от ръцете на метр Нике, който вече го считаше за свой сърдечен приятел и го съблазняваше с хиляди и хиляди изкушения. Но човешкият дух е капризен, а човешката природа е подвластна на много слабости. Колкото по-силна воля има някой, колкото повече гъвкавост притежава, колкото и начини да намира, за да тръгне спонтанно напред и да изпълни намеренията си, толкова повече мери разстоянието, което го отделя от първата му крачка.

В такива случаи и най-големите смелчаци започват да се безпокоят и именно тогава се питат като Цезар: „Дали постъпих добре, като прекосих Рубикон?“245

Когато Жилбер стигна края на гората, обърна още веднъж поглед към червенеещите се върхове на дърветата, които скриваха от погледа му цялото село Арамон с изключение на камбанарията. Тази гледка на щастие и мир го потопи в мечтание, изпълнено със съжаления и прелести.

— Луд ли съм? Къде съм тръгнал? — запита се той. — Бог не се ли отвръща гневно от мен в небесните дълбини? Какво се случи? Имах едно хрумване? И? Едно обстоятелство облагодетелства осъществяването му. Та аз съм само един човек, предизвикан от Бога. Извърших зло, но се съгласих да го поправя. И сега притежавам съкровище и дете! Така, с десет хиляди ливри, като останалите десет са запазени за детето ми, мога да си заживея тук като добър земеделец сред тези добри хорица, в сърцето на прекрасната и