бебето съвпада с изчезването на Жилбер, и цялата тайна щеше да бъде разкрита. В такъв случай се налагаше да заобиколи улица „Кок-Ерон“ и да влезе през малката градинска врата. Още преди месец Жилбер си беше приготвил шперц. От тази врата започваше малка вече утъпкана пътечка, следователно той нямаше да остави никакви следи там.
Жилбер не загуби и минута повече. Пристигна точно когато фиакърът, който беше докарал доктор Луи, спираше пред главния вход на малкото жилище. Жилбер отвори предпазливо вратата, не видя никого и се скри в ъгъла на павилиона, до зимната градина.
Беше ужасна нощ. Жилбер чуваше всичко — стенанията, виковете от болката, дори първото проплакване на сина си. Облегнат на голия камък, младият човек не усещаше снега, който падаше на гъсти едри парцали от черното небе. Сърцето му биеше до дръжката на ножа, който той трескаво притискаше до гърдите си. Втренчените му очи бяха кръвясали и от тях искреше огън.
Най-сетне лекарят излезе. Най-сетне Филип размени и последните си думи с него. Тогава Жилбер се приближи до прозореца, стъпките му се отбелязаха по снежния килим, който скърцаше под краката му. Затъваше в снега до глезени. Видя, че Андре спи в леглото си, видя, че и Маргьорит е задрямала в креслото си. Потърси с очи детето до майката, но го нямаше. Разбра веднага. Упъти се към външната врата, отвори я доста шумно и шумът го ужаси. Стигна чак до леглото, което по-рано беше на Никол. Докосна пипнешком с ледените замръзнали пръсти личицето на клетото дете, което проплака от болка. Именно този плач чу Андре.
После Жилбер зави детето в една вълнена завивка и го отнесе, като остави вратата полуотворена, за да не изскърца отново — шумът беше опасен.
Минута по-късно вече беше достигнал улицата през градинската врата. Затича към кабриолета и събуди кочияша, който беше заспал под наметалото си. Качи се в кабриолета, дръпна коженото перде, докато човекът се качваше на коня, и извика:
— Половин луидор, ако след четвърт час прекосиш бариерата!
Конете, подковани с шипове, за да не се хлъзгат по леда, препуснаха в галоп.
160.
Семейство Питу
Всичко по пътя плашеше Жилбер — и колите, които следваха или задминаваха неговата, и жалното виене на вятъра в покритите с изсъхнали листа дървета, което му приличаше на организирано преследване, а на моменти — и на виковете на онези, от които беше отнел детето.
И все пак нищо не го заплашваше. Кочияшът свърши смело работата си и двата коня се спряха с ноздри, от които излизаше пара, в Дамартен в определения от Жилбер час — с други думи, преди изгрев слънце. Жилбер даде обещания половин луидор, смени конете и кочияша и препускането продължи.
По време на първата половина от пътуването детето, грижливо подслонено от вълнената завивка и защитено от самия Жилбер, не усещаше студа и не проплака нито веднъж. Щом започна да се развиделява и Жилбер забеляза отдалеч полето, се почувства по-смел. Детето започна да плаче и за да го утеши, младежът запя една от неумиращите песни, които обикновено тананикаше в Таверне, когато се връщаше от лов.
Скърцането на оста, тракането на железарията на цялата кола и музиката на конските звънчета зловещо акомпанираха на песента на Жилбер. Не остана назад и кочияшът, който увеличи напрежението, като запя шумно откъси от една песен за госпожа Дю Бари.
В края на краищата последният кочияш дори и не подозираше, че Жилбер носи със себе си дете в кабриолета. Той спря конете малко преди Виле-Котре, получи си уговорената за пътуването сума плюс едно двойно екю от шест ливри, а Жилбер си взе грижливо завития и скрит в гънките на вълнената завивка товар и като пееше по възможно най-сериозния начин с цяло гърло песента си, бързо се отдалечи, прескочи един ров и изчезна по настлана с пожълтели листа пътека, която слизаше с криволичене вляво от пътя до селцето Арамон.
Времето застудяваше. От няколко часа вече не валеше сняг. Почвата беше твърда, встрани от пътеката имаше дългоклонести храсти с трънливи краища. Над тях се очертаваха тъжните дървета на гората, вече без листа, а през короната на клоните им проникваше бледият лазур на небето, под което все още се виеше мъгла.
Въздухът беше свеж и остър, разнасяше се ухание на дъбова кора, а от клоните на дъбовете се спускаха ледени висулки. Свободата и поетичността на света силно разтърсиха въображението на Жилбер. Той вървеше бързо и гордо покрай малко поточе, без да се оглежда, тъй като между дърветата търсеше с очи единствено камбанарията на селцето и виждаше само синия пушек на комините, който се прокрадваше през мрежата от клони.
След около половин час Жилбер прескочи ручейче, обрасло с бръшлян и пожълтял кресон, и помоли децата на един земеделец от първата попаднала пред очите му колиба да го заведат при Мадлен Питу.
Без да продумат и дума, но много внимателни — не глупави или сковани като някои други селянчета — те станаха, погледнаха странника в очите и като се хванаха за ръце, го отведоха до голяма сламена колиба с добър външен вид, която като повечето от селските къщи беше на брега на ручея. В ручея бълбукаха прозрачни води и той беше станал по-пълноводен поради първите снегове. Дървен мост или по-скоро дървена дъска свързваше пътечката със стълбите от пръст, които водеха към къщата. Едно от децата посочи с глава, че там живее Мадлен Питу.
— Там ли? — попита Жилбер.
Детето кимна с глава, без да пророни и дума.
— Мадлен Питу? — попита пак Жилбер.
То повтори немия си утвърдителен знак и тогава Жилбер прекоси малкия мост и бутна вратата на колибата, а децата, които отново се хванаха за ръце, съсредоточено следяха какво ли иска от Мадлен Питу този хубав и толкова добре облечен господин с кафява дреха и обувки с токи.
Всъщност Жилбер не беше видял жива душа в селото освен децата. Арамон наистина представляваше така желаната пустиня.
Щом вратата на колибата се отвори, се откри картина, изпълнена с очарование за всеки човек. Особено привлекателна бе тя за един чирак философ и затова силно впечатли Жилбер.
Едра селянка кърмеше красиво бебе на няколко месеца, а пред нея беше коленичило здраво момченце на четири или пет години и на висок глас изричаше молитва. В ъгъла до огнището, до един прозорец или по-скоро до една дупка, пробита в стената и запушена със стъкло, друга селянка на тридесет и пет или тридесет и шест години предеше лен. Чекръкът беше до дясната й ръка, под краката си беше сложила малко дървено столче, а на него лежеше едро добродушно къдраво и рунтаво куче.
Като видя Жилбер, кучето излая доста враждебно, но и сдържано — точно както се очакваше от него, за да засвидетелства бдителността си. Детето, което се молеше, се обърна, като прекъсна „Отче наш“, а двете жени възкликнаха едновременно.
В гласовете им се примесваха изненада и радост. Жилбер се обърна с усмивка към кърмачката.
— Добра ми госпожо Мадлен — каза той, — приемете моя поздрав.
Селянката подскочи.
— Господинът знае името ми? — попита тя.
— Както виждате. Моля ви, не прекъсвайте работата си. Вместо едно кърмаче ще си имате две.
При тези думи младежът постави в грубата люлка на селското дете малкото гражданче, което носеше в ръцете си.
— О, колко е сладко! — провикна се селянката, която предеше.
— Да, сестро Анжелик, наистина е много сладко! — каза и Мадлен.
— Дамата е ваша сестра? — попита Жилбер, като посочи предачката.
— Да, господине — отвърна Мадлен, — сестра е на мъжа ми.
— Да, леля, леля Желик — каза един глас. Това бе малчуганът, който се намесваше в разговора, без да се изправи.
— Тихо, Анж, не прекъсвай господина! — каза майката.
— Ще ви предложа нещо много просто, добра ми госпожо — каза Жилбер. — Това дете е син на един фермер… Фермерът е разорен… Господарят ми е кръстник на детето. Иска детето да отрасне на село и да
