присъединете увещанията си към моите.
Андре се надигна почти засрамена. Филип я настани в едно кресло. Внезапно болната се зачерви и се обърна на една страна поради първата болезнена контракция, сгърчените й ръце се вкопчиха в ресните на креслото, а от полилавелите й устни се откъсна първото охкане.
— Мъката, душевните терзания и гневът й ускориха развръзката — обясни лекарят. — Оттеглете се в стаята си, господин Дьо Таверне и… смелост!
С преизпълнено от болка сърце Филип се втурна към Андре, която, чула думите на лекаря, трепереше и въпреки болката се надигна, а после увисна на врата на брат си. Прегърна го, долепи устните си до хладната буза на младежа и му каза с тих глас:
— Сбогом… Сбогом… Сбогом!
— Чувате ли, докторе? — попита обзетият от отчаяние Филип. — Чувате ли?
Луи раздели двамата несретници един от друг, като прояви нежно насилие. После сложи Андре да седне във фотьойла и придружи Филип до стаята му, като пусна резетата между нея и стаята на Андре. Дръпна пердетата, затвори вратите и така погреба, съсредоточи и ограничи само в една стая сцената, която щеше да се разиграе между лекаря и жената, между Бог и тях двамата.
В три часа през нощта лекарят отвори вратата, зад която Филип плачеше и се молеше.
— Сестра ви роди син — каза той.
Филип сплете ръцете си.
— Не влизайте — продължи лекарят. — Тя спи.
— Спи… О, докторе, наистина ли спи?
— Ако нещата стояха по друг начин, господине, щях да ви кажа: „Сестра ви роди син, но той загуби майка си!“ Впрочем вижте сам.
Филип подаде глава в стаята на Андре.
— Чуйте дишането й.
— Да, о, да! — прошепна Филип и прегърна лекаря.
— А сега, знаете, че наехме кърмачка. Като идвах насам, минах по „Пон-дю-жур“241, където живее, и я предупредих да е готова. Но само вие можете да я доведете тук и тя трябва да вижда единствено вас… Възползвайте се от съня на родилката и идете дотам с колата, която ме докара дотук.
— Ами вие, докторе? Какво ще правите вие?
— Имам един почти безнадеждно болен на площад „Роаял“… Плеврит. Ще завърша нощта до леглото му. Искам да наблюдавам как приема лекарствата и какъв е резултатът от тях…
— Студено е, докторе!
— Имам палто.
— Градът е опасен.
— През последните двайсет годни са ме спирали двайсет пъти и винаги съм казвал: „Приятелю, аз съм лекар и отивам при болен. Искате ли палтото ми? Вземете го, но не ме убивайте, тъй като моят пациент ще умре.“ И забележете добре, господине, това палто има двайсет години служба. Крадците винаги ми го оставяха.
— Добре, докторе. До утре, нали?
— Утре в осем часа ще бъда тук.
Докторът даде на прислужницата няколко указания относно грижите по родилката и й препоръча много усърдие. Пожела детето да бъде сложено до майка си. Филип го помоли да го отдалечи от нея, защото си припомни последните думи на сестра си. Тогава Луи сам настани детето в стаята на прислужницата и изчезна по улица „Монторгьой“, докато в същото време фиакърът отвеждаше Филип към улица „Пон-дю- жур“.
Прислужницата заспа в креслото до леглото на господарката си.
158.
Отвличането
В промеждутъците на възстановителния сън, който идва след голяма умора, духът сякаш придобива двойна мощ — способността да прецени доколко наоколо е спокойно и способността да бди над тялото, чието крайно изтощение прилича на смъртта.
Андре, чието чувство към живота се беше завърнало, отвори очи и видя до себе си спящата прислужница. Чу веселото пращене на огнището и се зарадва на приглушеното спокойствие в стаята, където всичко си почиваше като нея самата.
Съзнанието й не беше нито напълно будно, нито напълно приспано. Беше удоволствие да удължи това състояние на нерешителност, на отпусната сънливост. Позволяваше на мислите си да се завърнат една след друга в уморения й мозък, като че ли се боеше от внезапното им нахлуване.
Изведнъж през стената до ушите й достигна плач на дете, слаб и едва доловим. Този шум възобнови треперенето на Андре, което толкова я беше измъчило. Завърна се и усещането й за омраза, което от няколко месеца насам тровеше невинността и добротата й, както ударът размътва водата за пиене в тинята, където дреме утайката.
От този миг нататък за Андре нямаше нито сън, нито покой. Тя си спомняше и мразеше отново. Но силата на усещанията обикновено е съзвучна със силите на тялото. Андре не откри в себе си същото настървение, което беше показала по време на сцената си с Филип предишната вечер. Викът на детето разтърси мозъка й най-напред като болка, а после — като смущение… Тя се запита дали Филип, като беше поставил детето далеч от нея с обичайната си деликатност, не беше станал изпълнител на едно малко жестоко желание. Мисълта за злото, което човек е пожелал на някого, не отвращава повече от самата гледка на това зло. Така Андре, която беше пожелала смъртта на детето, се почувства наранена, щом чу нещастното създание да плаче.
— То се измъчва — помисли тя.
И веднага отговори сама на себе си:
— Защо ли проявявам интерес към неговите страдания? Та аз съм най-нещастното от всички живи същества!
Детето пак проплака — по-отчетливо и по-болезнено. Тогава Андре си даде сметка, че това гласче като че ли предизвиква безпокойство у нея, и усети как някаква невидима нишка тегли сърцето й към изоставеното същество, което хленчеше.
Онова, което младото момиче беше предусетило, се превръщаше в действителност. Природата беше извършила едно от своите приготовления. Физическата болка, тази могъща връзка, току-що беше споила сърцето на майката към най-малкото движение на детето й.
— Не трябва — помисли си Андре — това бедно сираче да плаче сега и да изпраща към небето послание за отмъщение срещу мене. Бог е дал на тези малки, наполовина излюпени същества най-красноречивите гласове… човек може да ги убие, с други думи — да ги освободи от страданието, но няма право да ги подлага на мъчение… Ако имахме правото да сторим това, Бог не би им позволил да се жалват така.
Андре повдигна глава и поиска да събуди прислужницата, но слабият й глас не можа да разбуди силната селянка, а и детето вече не проплакваше.
— Разбира се, кърмачката е дошла — помисли Андре, — защото чух външната врата да се отваря… Да, някой върви в съседната стая… А малкото създание вече не плаче… върху него вече се протяга покровителствено чужда ръка и успокоява все още неясното му чувство за тревога. О! Тази ли е майката, която се грижи за детето… За няколко екю… детето, излязло от моята утроба, си намира майка и по-късно, ако мине покрай мен, няма да ме погледне, въпреки че страдах заради него и му дадох живот, и ще каже „майко“, на една наемничка, която проявява повече щедрост в платената си любов, отколкото аз в моята справедлива неприязън. Това няма да го бъде. Страдах и откупих правото си да гледам това дете в очите… Имам право да го накарам да ме обича заради моите грижи по него и да ме уважава заради моята саможертва и болките ми.
Направи по-рязко движение, събра сили и повика прислужницата:
— Маргьорит! Маргьорит!
Прислужницата се събуди бавно, но не помръдна от креслото, където я беше приковало едно почти
