летаргично замайване.
— Чувате ли ме?
— Да, госпожо — отговори прислужницата, като най-сетне дойде на себе си и се приближи до леглото. — Госпожата иска да пие ли?
— Не.
— Госпожата може би иска да знае колко е часът?
— Не… не.
Очите на Андре не се отделяха от вратата на съседната стая.
— А, разбирам. Госпожата иска да знае дали брат й се е върнал?
Ясно беше, че Андре се бори срещу желанието си с цялата слабост на гордата си душа, с цялата енергия на горещото си и щедро сърце.
— Искам — подчерта тя, — искам да отворите тази врата, Маргьорит.
— Да, госпожо. О, какъв студ нахлува оттам! Какъв вятър духа! Какъв вятър само, госпожо!
Вятърът проникна дори в стаята на Андре и разклати пламъка на свещите и на нощната лампа.
— Сигурно кърмачката е оставила вратата отворена. Слушайте, Маргьорит, на детето сигурно му е студено…
Маргьорит се запъти към съседната стая.
— Ще го завия, госпожо — каза тя.
— Не, не! — протестира Андре кратко и рязко. — Донесете ми го.
Маргьорит се спря насред стаята.
— Госпожо — каза тя кротко, — господин Филип поръча да оставим детето там, несъмнено за да не безпокои госпожата или да не я развълнува.
— Донесете ми детето! — извика младата майка, като избухна така сякаш сърцето й беше разбито. Очите й бяха останали сухи дори и при най-големите болки, но сега от тях избликнаха две сълзи, на които добрите ангели — закрилници на малките деца на небето, би трябвало да се усмихнат.
Маргьорит се втурна в стаята. Андре пък остана, където си беше, и скри лице в ръцете си. Прислужницата се върна веднага. Лицето й изразяваше смайване.
— Е? — попита Андре.
— Ами, госпожо… идвал ли е някой?
— Как така идвал ли е някой?
— Госпожо, детето го няма!
— Наистина, преди малко чух шум — каза Андре, — а също и стъпки… Сигурно, докато вие спяхте, е идвала кърмачката… Не е искала да ви събуди. Но къде е брат ми? Погледнете в стаята му.
Маргьорит изтича в стаята на Филип. И там нямаше никого!
— Странно — каза Андре, а сърцето й заби лудо, — нима брат ми е излязъл отново, без да дойде да ме види?
— Ах, госпожо! — извика високо прислужницата.
— Какво има?
— Външната врата се отваря.
— Вижте, вижте кой е!
— Господин Филип се връща! Влезте, господине, влезте!
Това наистина беше Филип. Зад него вървеше селянка, обвита в грамадно наметало от вълнен плат на райета. Тя отправи на всички в дома доброжелателна усмивка, както всеки наемник поздравява новите си господари, на които ще служи.
— Ето ме, сестричке — каза Филип, като влезе в стаята й.
— Добри ми братко, колко грижи и колко мъка ти причинявам! А, ето и кърмачката. Толкова се боях, че си е тръгнала!
— Да си тръгне ли? Ами че тя сега пристига.
— Искаш да кажеш, че се връща или че идва пак? Не… чух стъпките й преди малко, въпреки че стъпваше толкова леко…
— Не разбирам какво казваш, сестричке… никой…
— О, благодаря ти, Филип — каза Андре, като го привлече към себе си и като натъртваше всяка дума, която произнасяше, — че не си накарал да вземат детето, без да съм го видяла и целунала… Филип ти много добре познаваш сърцето ми… Да, да, бъди спокоен, ще обичам детето си.
Филип взе ръката на Андре и я покри с целувки.
— Кажи на кърмачката да ми го даде… — добави младата майка.
— Но, господине — намеси се прислужницата, — знаете много добре, че детето вече не е тук!
— Какво? Какво говорите? — възрази Филип.
Андре погледна брат си. Очите й издаваха страх. Младият човек изтича до леглото на прислужницата. Затърси и като не намери нищо, нададе ужасен вик.
Андре следеше всичките му движения в огледалото. Видя го как се връща пребледнял, а ръцете му бяха безволно и отчаяно отпуснати надолу. Разбра част от истината и отговори като ехо с въздишка на вика на брат си. После падна в безсъзнание върху възглавницата. Филип не очакваше тази нова беда, нито пък тази огромна мъка. Събра цялата си енергия и с милувки, думи на утеха и сълзи свести Андре.
— Детето ми — прошепна Андре. — Детето ми!
— Да спасим майката! — каза си Филип. — Сестричке, добра ми Андре, та ние всички сме полудели, както изглежда! Забравихме, че добрият доктор Луи отнесе детето със себе си.
— Докторът ли? — попита Андре. В гласа й се прокрадваха и мъката, породена от съмнението, и радостта, предизвикана от надеждата.
— Да, да, но всички ние тук сме объркани…
— Филип, кълнеш ли ми се в това?
— Скъпа сестричке, и ти не си по-разумна от мен… Как така си представяш, че това дете може да изчезне?
И той се засмя, като зарази със смеха си кърмачката и прислужницата. Андре се оживи.
— Но аз все пак чух… — каза тя.
— Какво?
— Стъпки…
Филип настръхна от ужас.
— Невъзможно. Ти спеше.
— О, не, не! Бях съвсем будна! И чух! Чух!
— Добре, но си чула добрия доктор, който е дошъл след моето излизане, тъй като се е притеснявал за здравето на детето. Поискал е да го вземе със себе си… Той всъщност ми беше споменал, че възнамерява да го направи.
— Говориш така, за да ме успокоиш.
— Наистина, бъди спокойна! Та всичко е толкова просто…
— Но тогава — възпротиви се кърмачката — какво правя аз тук?
— Въпросът ви е правилен… Лекарят ви чака у вас.
— О, как така?
— По-скоро у тях! Ами, ето… Маргьорит сигурно е спяла толкова дълбоко, че не е чула нищо от онова, което е казал лекарят… Или пък той може да не е искал да каже нищо.
След страшното сътресение Андре се поуспокои. Филип освободи кърмачката и забрани на прислужницата да излиза. После взе лампа и прегледа внимателно съседната врата. Забеляза, че една от градинските врати е отворена, видя отпечатъци от стъпки върху снега и ги проследи. Те водеха до същата врата.
— Следи от стъпки на мъж! — провикна се той. — Детето е отвлечено! О, нещастие, нещастие!
159.
Селцето Арамон
Следите от стъпки по снега бяха на Жилбер, който от последната си среща с Балзамо изпълняваше
