може само да се моли и да си спомня…
Филип произнесе тези думи с тон, който накара принцесата да потрепери.
— Ще дойде ден — каза тя, — когато ще мога да казвам открито онова, което сега само си мисля. Господине, сестра ви може да отиде в манастира „Сен Дьони“ когато намери за добре.
— Благодаря, госпожо, благодаря.
— Що се отнася до вас… Искам и вие да отправите към мен някаква молба, някакво искане…
— Но, госпожо…
— Заповядвам!
Филип видя как обвитата в ръкавица ръка на дофината се спусна към него и остана така сякаш очакваше нещо; може би по този начин само изразяваше волята си…
Младежът коленичи, пое ръката и бавно, с разтуптяно сърце постави върху нея устните си.
— И така, каква е молбата ви? — попита дофината и беше толкова развълнувана, че не отдръпна ръката си.
Филип сведе глава. Порой от мисли завладя съзнанието му и го погълна, както бурята поглъща удавник… За няколко минути той остана безмълвен и неподвижен. После вдигна глава. Лицето му беше без цвят, а погледът му беше угаснал.
— Паспорт, за да напусна Франция в деня, когато сестра ми се приюти в „Сен Дьони“ — каза той.
Дофината отстъпи назад, като че ли изпита ужас. После, виждайки болката му, която безспорно разбра и която може би споделяше, не намери друг отговор освен няколко едва доловими думи.
— Добре. Както желаете.
После изчезна в една алея с кипариси, единствените, които бяха запазили недокоснати вечнозелените си листа, украса за гробовете.
157.
Детето без баща
Наближаваше денят на болката и на срама. Въпреки все по-честите посещения на добрия доктор Луи, въпреки изпълнените с обич грижи и утехата на Филип Андре ставаше от час на час все по-мрачна подобно на обречените, когато наближава краят им.
Злощастният й брат понякога я намираше замечтана и трепереща. Очите й бяха сухи. По цели дни тя не произнасяше нито една дума. После неочаквано се надигаше от леглото и правеше две-три припрени обиколки на стаята, опитваше се като Дидона да излезе вън от себе си240, с други думи — да забрави болката, която я убиваше.
Най-сетне една вечер, като видя, че е по-бледа и по-неспокойна от обикновено, Филип изпрати да повикат лекаря, който пристигна още същата нощ. Беше 29 ноември. Филип съумя да забави лягането на Андре до късно. Беше засегнал най-тъжните и най-интимните теми на разговор, дори онези, от които младото момиче се боеше, както раненият се бои от допира на някоя груба и тежка ръка до раната му. Беше седнал до огъня, а прислужницата, която беше отишла във Версай, за да повика лекаря, беше забравила да затвори капаците на прозорците. Затова светлината на лампата и отблясъците от огъня озаряваха нежнобелия снежен килим, натрупан върху пясъка в градината още през първите зимни студове.
Филип изчака момента, когато духът на Андре малко се успокои, и тогава каза без никакво предисловие:
— Сестро, взехте ли решение?
— По кой въпрос? — попита Андре с болезнена въздишка.
— За вашето дете.
Андре потрепери.
— Моментът наближава — продължи Филип.
— Боже мой!
— Не бих се изненадал, ако утре…
— Утре?
— А може и днес, скъпа сестричке…
Андре пребледня толкова силно, че уплашеният Филип взе ръката й и я целуна.
Андре тутакси дойде на себе си.
— Братко — каза тя, — няма да водя с вас лицемерни разговори, които опозоряват низшите духом. У мене предразсъдъкът към злото е объркан с предразсъдъка към доброто. Не разпознавам вече злото, откакто не се доверявам на доброто. Затова не ме съдете по-строго, отколкото бихте съдили една луда жена, освен ако не предпочитате да приемете сериозно философията, която ще очертая пред вас. Кълна ви се, че тя е единствен и съвършен израз на моите чувства и обобщава моите усещания.
— Каквото и да кажете, Андре, каквото и да направите, винаги ще си останете за мен най-скъпата и най-уважаваната жена.
— Благодаря, мой единствени приятелю, осмелявам се да кажа, че не съм недостойна за това, което ми обещавате. Аз ще стана майка, Филип, но Бог е пожелал, или поне така ми се струва — добави тя като се изчерви, — майчинството у човека да бъде аналогично състояние с оплождането у растенията. Плодът идва след цвета. По време на цъфтежа растението се подготвя и преобразява, тъй като цъфтежът поне според моите представи представлява любовта.
— Имате право, Андре.
— А аз — продължи живо младата жена — не познах нито подготовката, нито преобразяването. Та аз съм аномалия. Нито съм обичала, нито съм желала някого… Умът и сърцето ми са също толкова девствени, колкото е и тялото ми… И независимо от това… Какво тъжно чудо… Онова, което не съм искала и за което не съм мечтала… ми го изпраща Бог. Той, който никога не е изпращал плодове на дърво, което е безплодно… А къде са моите дарби и дадености, къде са моите инстинкти? Не зная дори къде са надеждите ми! Та една майка, която изпитва страдания по време на раждането, познава и цени съдбата си, а аз не съзнавам нищо, страх ме дори да мисля… Вървя към този последен ден сякаш отивам на ешафода… Филип, аз съм прокълната!
— Андре, сестричке…
— Филип — продължи тя с неописуема горест, — нима не осъзнаваш, че мразя това дете?! О, да, мразя го! Ако оживея, Филип, ще си спомням цял живот за деня, когато за първи път този смъртен враг, когото нося в утробата си, помръдна в мен. Потръпвам, щом и помисля, че този допир до невинното създание, така скъп на майките, запали в кръвта ми треска на омраза и накара устните ми да изричат клетви. Доскоро бях толкова чиста, Филип, а сега съм лоша майка. Филип, аз съм прокълната!
— Добра ми Андре, в името на небето, успокой се. Не бъркай сърцето си с ума. Та това дете е твоят живот и твоята кръв. Аз го обичам, тъй като е твое.
— Обичаш го? — провикна се тя, силно разгневена и бледа. — Осмеляваш се да кажеш, че обичаш моя и твоя позор! Осмеляваш се да кажеш, че обичаш спомена от едно престъпление, възпроизвеждането на подлия престъпник! Е, добре, Филип, вече ти казах, не съм нито подла, нито пък лицемерна, мразя това дете, защото то не е мое и не съм го желала! Изпитвам погнуса от него, защото може би ще прилича на баща си… Баща му! О, някой ден ще умра, докато поизнасям тази ужасна дума! О, Боже — извика тя, като падна на колене на пода, — не мога да убия това дете, когато се роди, защото Вие му вдъхнахте живот… Не можах да убия и себе си, докато го носех в утробата си, защото сте осъдили еднакво сурово самоубийството и убийството, но ви моля, умолявам ви, заклевам ви, ако сте справедлив, Боже, ако се тревожите за бедите на този свят, ако не сте ми издали присъда да умра от отчаяние, след като съм изживяла безчестието и изплакала толкова сълзи, Боже, вземете това дете, убийте го, освободете ме от него, отмъстете за мен!
Ужасяваща и величествена в гнева, Андре удряше челото си в мраморния корниз на огнището въпреки усилията на държащия я в прегръдките си Филип да я спре.
Изведнъж вратата се отвори и на прага й се появи прислужницата, която водеше със себе си лекаря. С един поглед той разгада цялата сцена.
— Госпожо — каза й той със спокойствието на лекаря, който у едни предизвиква подчинение, а у други налага волята си насила, — не преувеличавайте мъката по повод на това събитие, което ще настъпи скоро. Вие — обърна се той към прислужницата — пригответе всичко, за което ви казах по пътя, а вие — каза той на Филип — бъдете по-разумен от госпожата и вместо да споделяте опасенията и слабостите й,
