— Да — отвърна той.
Балзамо взе перо и се задоволи да напише върху чисто бял лист само два реда:
Приемете един пътник на „Адонис“
— Този лист хартия е опасен — заяви Жилбер, — търся убежище, а вместо това мога да се озова в Бастилията.
— Въпреки че сте много умен, изглеждате глупак — заяви графът. — Скъпи ми господин Жилбер, „Адонис“ е търговски кораб, а аз съм един от главните му притежатели — снабдявам го със стоки.
— Простете ми, господин графе, — каза Жилбер и се поклони, — аз наистина съм окаяник, който понякога се главозамайва, но това никога не става два пъти един след друг. Простете ми и вярвайте в моята признателност.
— Вървете, приятелю.
— Сбогом, господин графе.
— Довиждане — каза Балзамо и му обърна гръб.
156.
Последна аудиенция
През ноември, с други думи, много месеци след събитията, които описахме, Филип дьо Таверне излезе една сутрин твърде рано за сезона — при изгрев слънце, от къщата, в която живееше със сестра си. Под светлината на все още запалените улични фенери дребните занаятчии вече се бяха събудили заедно с предлаганата от тях стока. От малките топли сладкиши се издигаше апетитна пара. Дошлите от селата търговци ги поглъщаха под свежия утринен въздух сякаш бяха пиршество, докато носеха препълнени кошове със зеленчуци или пък бутаха пълни с риба и стриди колички и тичаха бързо към пазара. Сред тази трудолюбива тълпа обаче цареше някаква сдържаност, наложена й от уважението към съня на богатите.
Филип побърза да напусне многолюдния и задръстен квартал, където живееше, за да излезе на „Шан- з-Елизе“. Ръждивокафявите листа на дърветата се въртяха вихрено в кръг по короните им. По-голямата им част вече покриваше отъпканите алеи на „Кур ла Рен“238, така че местата за игра на топка, пусти в този ранен част, бяха скрити под дебел килим от потръпващи листа.
Младият човек беше облечен като всички граждани в Париж, които нямат материални затруднения. Носеше жакет с широки поли, пристегнати панталони до коленете и копринени чорапи. Носеше и шпага. Грижливо направената му фризура издаваше, че дълго преди изгрев слънце се беше оставил в ръцете на перукера, основен източник на красотата през онази епоха.
Когато Филип си даде сметка, че утринният вятър разваляше прическата му и разпръскваше пудрата му, обходи с недоволен поглед булевард „Шан-з-Елизе“, за да разбере дали някоя от наемните коли по този маршрут не беше вече тръгнала на път. Не чака дълго — стара, изпочупена карета с избеляла боя, теглена от слаба бяложълтеникава кобила, заподскача по пътя. Кочияшът й с уморени, но зорки очи търсеше отдалеч някой пътник сред дърветата, както Еней е търсил един от корабите си сред вълните на Тиренско море239. Като забеляза Филип, силно удари кобилата с камшика си и каретата бързо стигна до него.
— Гледайте точно в девет часа да бъда във Версай — каза Филип — и ще получите половин екю.
Действително в девет часа Филип имаше утринна аудиенция с дофината, каквито тя беше започнала отскоро да дава. Бдителна и освобождаваща се от всички закони на етикета, принцесата имаше навика всяка сутрин да наблюдава преустройствата и строителството, които се извършваха по нейно искане в Трианон. По пътя си се срещаше с много молители, на които беше определила час за среща. Справяше се бързо с тях благодарение на ума си. Беше ласкава и благосклонна. В приветливостта й не липсваше достойнство, а когато си дадеше сметка, че злоупотребяваха с деликатността й, влагаше и отсянка на високомерие.
Първоначално Филип беше решил да измине пътя пеша, тъй като беше принуден да прави и най-дребни икономии, но честолюбието му или по-скоро уважението, което никой военен не губи по отношение на външния си вид, когато ще се среща с някой висшестоящ, принуди младия човек да похарчи еднодневните си спестявания, за да се яви с прилични дрехи във Версай.
Филип възнамеряваше да се върне пеша. Така, макар и тръгнали от противоположни изходни точки, патрицият Филип и плебеят Жилбер се бяха срещнали, както виждаме, на едно и също стъпало на обществената стълбица.
Филип видя със свито сърце Версай, който беше все така омагьосващ и където много розови мечти със златисти отблясъци го бяха очаровали с обещанията си.
Когато стигна Трианон, сърцето му се разкъса от болка при спомена за изживяното нещастие и срама. Точно в девет часа застана край малкия цветарник до павилиона на дофината, като държеше писмото си за аудиенция в ръката си. Забеляза на стотина крачки принцесата да разговаря с архитекта си. Беше цялата обвита с кожи от белки, въпреки че времето не беше студено. Младата дофина, с шапчица като дамите от картините на Вато, се открояваше на фона на редицата вечнозелени дървета. От време на време трептящият й сребрист гласец достигаше до ушите на Филип и предизвикваше в сърцето му чувства, които обикновено изличават тъгата от всяко наранено сърце.
Много личности, облагодетелствани като Филип с аудиенции, се представяха пред вратата на павилиона, а в преддверието един лакей идваше да ги вземе и ги въвеждаше. От време на време като специално благоволение си разменяше по няколко думи с някои от тях.
Филип стоеше последен в редицата. Беше вече забелязал как погледът на принцесата се насочва многократно към него сякаш тя се опитваше да си спомни кой е. Всеки път той се изчервяваше и се опитваше, без да помръдне от мястото си, да си придаде скромен и търпелив вид. Най-сетне лакеят дойде да го попита дали не възнамерява да се представи, тъй като принцесата скоро щяла да се прибере, а щом веднъж влезела в покоите си, нямало повече да приеме никого.
Тогава Филип пристъпи напред. Дофината не го изпусна от очи през цялото време, докато той прекосяваше разстоянието от сто крачки, а той избра най-подходящия момент, за да й отправи най- почтителния си поздрав.
Дофината се обърна към лакея и попита:
— Как се казва мъжът, който ми се покланя?
Лакеят прочете името от писмото за аудиенцията и обяви:
— Филип дьо Таверне, госпожо.
— Наистина… — промълви дофината.
Погледна младежа още веднъж — по-продължително и с по-голямо любопитство.
Филип, полунаведен, чакаше тя да го заговори.
— Добър ден, господин Дьо Таверне — каза Мария-Антоанета. — Как е госпожица Андре?
— Твърде зле, госпожо, но сестра ми ще е много щастлива, че Ваше кралско височество благоволява да прояви такъв интерес към нея — отвърна Филип.
Дофината не отговори. Беше прочела по бледото, отслабнало и измъчено лице на младежа, че е изживял доста страдания. Тя трудно разпозна под скромната дреха на този гражданин красивия офицер, който беше първият й водач на територията на Франция.
— Господин Мик — каза тя, като се приближи до архитекта, — мисля, че вече се разбрахме как ще изглежда украсата на салона за танци. Наясно сме и по отношение на съседната горичка. Извинете ме, че ви държах на студа толкова време.
Това означаваше, че го освобождава. Мик се поклони и си тръгна. Тогава дофината поздрави всички посетители, които стояха на определено разстояние от нея, и всички те веднага се оттеглиха. Филип смяташе, че този поздрав се отнася и за него, и сърцето му вече се свиваше от болка, когато принцесата застана до него.
