— Казахте, господине, че сестра ви е болна, нали? — продължи разговора тя.
— Не е точно болна, госпожо — отговори Филип, — но се чувства слаба, чезне и няма желание за нищо.
— Чезне ли? — попита дофината с явен интерес. — Та тя имаше толкова здрав вид!
Филип отново се поклони. Принцесата му хвърли още един изпитателен поглед. Ако беше мъж, щяха да кажат, че има поглед на орел. След кратка пауза тя каза:
— Имате ли нещо против, ако повървя малко? Вятърът е доста студен.
Принцесата направи няколко крачки. Филип остана закован на мястото си.
— Какво? Нима няма да ме последвате? — запита Мария-Антоанета, като се обърна.
С два скока Филип я настигна.
— Защо не ме уведомихте по-рано за състоянието на госпожица Андре? Знаете, че се интересувам от нея.
— Уви — въздъхна младежът. — Ваше височество изрече думата. Да, интересувахте се от сестра ми, но сега…
— Все още се интересувам от нея, господине. Но все пак ми се струва, че госпожица Андре напусна службата си при мен доста преждевременно.
— По принуда, госпожо — каза тихо Филип.
— Какво искате да кажете? Думата принуда звучи ужасно. Моля, обяснете ми, господине.
Филип не отговори.
— Доктор Луи ме осведоми, че въздухът във Версай бил гибелен за здравето на госпожица Дьо Таверне и че здравето й щяло да се стабилизира единствено ако се завърнела в бащиния си дом… — продължи дофината. — Ето какво ми каза той, а сестра ви ми направи само едно посещение, преди да замине. Беше бледа и тъжна. Трябва да ви уведомя, че тогава ми засвидетелства много голяма преданост и плака много.
— Сълзите й са били истински, госпожо — отвърна Филип, чието сърце биеше до пръсване. — И тези сълзи още не са пресъхнали.
— Имах чувството, че баща ви е насилил това дете да дойде в двора и че несъмнено то е страдало по родния си край, копняло е по някаква обич…
— Госпожо — побърза да каже Филип, — сестра ми страда само за Ваше височество.
— И не е здрава… Странна болест, която въздухът в родния край трябваше да излекува, а всъщност я е усложнил.
— Няма да злоупотребявам повече с времето ви — каза Филип. — Болестта на сестра ми се изразява в дълбока скръб, която я доведе до състояние, твърде близко до пълното отчаяние. В целия свят госпожица Дьо Таверне обича само вас и мен, но започва да предпочита Бога пред чувствата си към когото и да било. Аудиенцията, за която имах честта да помоля Ваше височество, има за цел да поискам покровителството ви, за да бъде изпълнено това желание на сестра ми.
Дофината вдигна глава.
— И тя иска да поеме по пътя на религията?
— Да, госпожо.
— А вие обичате това дете и го приемате тежко, нали?
— Мисля, че преценявам трезво положението й, госпожо, и аз й дадох този съвет. Разбира се, обичам много сестра си и не бих искал на този съвет да се гледа с подозрение, нито пък светът да го прецени като скъперничество от моя страна. Нищо няма да спечеля от оттеглянето на Андре от светския живот. Нито тя, нито аз притежаваме нещо.
Дофината се спря, като крадешком хвърли още един поглед на Филип.
— Ето какво ви питах преди малко, когато сякаш не пожелахте да ме разберете, господине. Вие не сте богат…
— Ваше височество…
— Без фалшив срам, господине. Става въпрос за щастието на едно клето момиче… Отговорете ми честно, като почтен човек, какъвто съм сигурна, че сте.
— Ще ви отговоря, госпожо — отвърна той.
— Добре тогава. По принуда ли сестра ви иска да се оттегли от света? Нека да каже! Колко са нещастни принцесите! Бог им е дал сърце, за да оплакват нещастните, но не ги надарил свише с ясновидство, с което да отгатва нещастието им, когато е прикрито под булото на дискретността. Отговорете ми честно, това ли е причината?
— Не, госпожо — каза твърдо Филип. — Не това е причината. Така или иначе сестра ми иска да отиде в манастира „Сен Дьони“, а ние разполагаме само с една трета от исканата за издръжка там сума.
— Исканата в подобни случаи сума е шестдесет хиляди ливри! — възкликна принцесата. — Значи вие разполагате само с двадесет хиляди?
— Имаме малко под тази сума, госпожо, но знаем, че Ваше височество може само с една дума и без да е необходимо да се плаща, да заповяда да приемат там една пансионерка.
— Разбира се, че мога.
— Ето едничката милост, която искам от Ваше височество, ако, разбира се, не сте обещали застъпничеството си на някого другиго пред госпожа Луиз дьо Франс.
— Полковник, изненадвате ме по твърде странен начин — заяви Мария-Антоанета. — Какво? Толкова близо до мен да се натъкна на толкова благородна нищета! Не е хубаво, че ме подведохте по този начин, полковник.
— Не съм полковник, госпожо — меко каза Филип, — а само един предан служител на Ваше височество.
— Казвате, че не сте полковник? И откога?
— Никога не съм бил, госпожо.
— Но кралят в мое присъствие обеща полк…
— Назначението ми за командващ на този полк не беше подписано.
— Но вие имахте чин…
— Отказах се от него, госпожо, след като изпаднах в немилост пред краля.
— Защо?
— Не зная.
— О! Разбирам — тъжно въздъхна дофината. — О, да! Дворът!
Филип се усмихна меланхолично.
— Вие сте ангел небесен, госпожо — каза той. — Съжалявам, че не служа в кралския дом на Франция, защото щях да имам честта да умра за вас.
В очите на дофината проблесна толкова жива и ярка светкавица, че младежът скри лицето си в двете си ръце. Принцесата дори не се опита да го утеши, нито поне да го изтръгне от мисълта, която обсебваше съзнанието му в този миг. Беше бледа и дишаше с усилие, късаше листата на няколко бенгалски рози, които бе отскубнала с нервната си и тревожна ръка. Филип дойде на себе си.
— Простете ми, госпожо — каза той.
Мария-Антоанета не отвърна на тези думи.
— Сестра ви може да отиде в манастира „Сен Дьони“ още утре, ако желае, а след месец вие ще командвате полк. Аз искам това! — каза тя с трескаво вълнение.
— Госпожо — възрази Филип, — ще имате ли и добрината да чуете и последните ми обяснения? Сестра ми приема благодеянието на Ваше височество, но аз трябва да откажа.
— Отказвате?
— Да, госпожо. Оскърбен съм от двора… Враговете, които ми нанесоха поражението, ще намерят начин да ме ударят още по-силно, когато видят, че съм се издигнал повече от тях.
— Какво? Дори с моето покровителство?
— Особено с любезното ви покровителство, госпожо — заяви Филип решително.
— Така е — прошепна принцесата и пребледня.
— А освен това, госпожо, докато разговарях с вас, бях забравил, че на земята вече няма щастие… Забравих, че щом се завърна в мрака, не трябва да излизам повече оттам, а в мрака един човек със сърце
