154.
Решение
Слънцето беше вече доста високо на хоризонта, когато лъчите му проникнаха в мансардата. Жилбер стана, като залиташе. Надяваше да зърне за последен път своята неприятелка в градината или в самия павилион. Това беше едничката му останала радост в изживяната беда. Изведнъж прилив на раздразнение, угризения и гняв разбърка мислите му. Припомни си всичко, което младото момиче го беше накарало да понесе — беше се отнесла към него и с отвращение, и с презрение. Жилбер се спря насред тавана с помощта на порив, който волята му изпрати грубо към тялото.
„Не — каза си Жилбер — няма да зяпаш през прозореца, няма да вдишваш повече отровата, от която ти харесва да умреш. Тази жена е жестока. Ти свеждаше чело пред нея, а тя никога не ти се усмихна, нито пък някога ти отправи утешителна или приятелска дума. За нея представляваше удоволствие да мачка сърцето ти и да го драска с ноктите си, когато то беше още преизпълнено с невинност и най-чиста любов.“
Бледен и треперещ, със сърце, което го влечеше към прозореца, той все пак се подчини на заповедта на разума. Бавно сякаш краката му бяха пуснали корени в стаичката, крачка по крачка се запъти по посока на стълбата. Най-сетне излезе от мансардата, за да отиде у Балзамо.
Изведнъж промени намерението си.
„О, безумец! — каза си той. — Безмозъчен окаяник! Исках отмъщение, но какво отмъщение бих могъл да извърша? Да убия жена? О, не, тя ще умре щастлива, защото ще може да ми отправи още едно проклятие! Да я разоблича публично? О, не, това би била постъпка на подлец! Има ли в душата на това създание някое чувствително място, където едно убождане с игла се равнява на удар с кама? Трябва й унижение… Та тя е по-горда и от мен! Да я унижа, но как… Какво всъщност иска Андре? Какво ли притежава? Какво смята да използва, за да се защити и за да ме опозори? Да видим… На Андре би се харесало онова, което аз ненавиждам. Нима трябва да разруша всичко, което не харесвам? Да го унищожа ли? О, не… Дано моето отмъщение не ме доведе никога до такава беда! Нека не ме принуждава да употребя огън или желязо! Тогава какво ми остава? Ето: да открия причината за превъзходството на Андре, да видя с помощта на каква верига тя ще задържи едновременно и ръката, и сърцето ми… Да не я видя никога вече… Тя никога да не ме погледне! Да мина на две крачки от тази жена, когато тя, греейки с наглата си красота, ще държи детето си за ръка… детето й, което няма да ме познава О, небеса! Нейното дете! Ето тайната. То не трябва да е нейно! Тя не трябва да покрие с погнуса името на Жилбер! Напротив, трябва да е наясно, че това дете ще расте с отвращение към името на Андре! С една дума, тя няма да обича това дете, може би и ще го тормози, тъй като сърцето й е зло. В такъв случай не трябва да го вижда. Точно така! — каза той и показа юмрук към павилиона на Андре. — Ти ме обричаш на срам, на самота, на угризения, на любов. А аз те обричам на безплодно страдание, на самота, на позор. Ти ще ме търсиш, но аз ще съм избягал, ще зовеш детето, дори и за да го разкъсаш, като го видиш, но така поне ще съм запалил в сърцето ти бесния гняв на желанието, ще съм забил в сърцето ти кинжал без острие! Това дете ще бъде мое, а не, както се изразяваш, твое, Андре. Детето ще е на Жилбер, благороден син поради майчиния си произход! Моето дете! Моето дете!“
Жилбер се приближи до капандурата и видя как капаците на прозорците в павилиона се разтварят, а после и как сянката на Андре се плъзга по пердетата и по тавана на стаята, очевидно беше отражение от някое огледало. Появи се и Филип, който се събудил преди сестра си и беше работил в стаята си, намираща се зад нейната. Жилбер забеляза, че разговорът между двамата доста оживен. Със сигурност говореха за разигралата се предишната вечер сцена, а Филип ходеше насам-натам с объркан вид. За пръв път от началото на събитията Жилбер изпита радост и се усмихна иронично.
— Горките хора — каза си той, — та те съвсем не са опасни. Разправят се с ключалката, а дори не подозират способността ми да се катеря! Ама че мнение имат за теб, Жилбер! Толкова по-добре! Да, горделива ми Андре — прибави той, — въпреки ключалката на вратата ти мога да нахлуя при теб, стига да поискам. Най-сетне щастието е на моя страна — презирам те и… ако не беше въображението…
Жилбер се завъртя подигравателно на петите си, като подражаваше на дворцовите развратници.
— О, не — продължи той горчиво мисълта си, — това е под достойнството ми… вече не се интересувам от вас! Спете си спокойно… Струвам повече от вас и ще ви измъчвам на воля! Спете!
После младежът се отдалечи от прозорчето и като хвърли поглед на дрехите си, слезе по стълбата, за да иде у Балзамо.
155.
На 15 декември
Жилбер не срещна никаква съпротива от страна на Фриц, за да влезе при Балзамо.
Графът си почиваше, излегнат на една софа, като всички богати и свободни хора.
— Охо! — каза той. — Ето едно момче, което ще се жени.
Жилбер не отговори.
— Е, добре — каза графът, като отново зае не особено възпитаната си поза, — щастлив си и почти си ми признателен. Много хубаво. Идваш да ми благодариш, но това е излишно. Запази това, Жилбер, за новите си нужди.
В думите и в тона на Балзамо имаше нещо твърде сладникаво и едновременно с това злокобно. Те удариха в лицето Жилбер, който ги възприе и като упрек, и като разкритие.
— Не, господине, лъжете се, няма да се женя. Отпратиха ме.
Графът се извърна изцяло с лице към младежа.
— Действал си зле, драги мой.
— Не, господине, или поне не смятам така.
— Кой те отпрати?
— Госпожицата.
— Сигурно беше, че ще постъпи така. Защо не поговори с бащата?
— Защото фаталността не го пожела.
— Значи си фаталист?
— Нямам повод да вярвам.
Балзамо смръщи вежди и погледна Жилбер с известно любопитство.
— Не говори за неща, които не разбираш — каза той, — от устата на възрастен човек думите ти звучат глупаво, ако така говори дете — това е проява на прекалена самоувереност… Позволявам ти да имаш гордост, но не и да бъдеш глупак. Кажи ми, че не си глупак, и ще получиш одобрението ми. Накратко, какво направи?
— Ще ви разкажа. И аз като поетите предпочетох да си помечтая, вместо да действам. Затова отидох да се поразходя по алеите, където бях изпитал удоволствието на любовните мечти, и изведнъж се изправих пред действителността, без да съм подготвен за нея.
— Хубава работа, Жилбер. Човек в твоето положение прилича на съгледвачите в армията. Те трябва да вървят, като държат мускетона в дясната си ръка, а в лявата — затъмнения фенер.
— Така или иначе, господине, се провалих. Госпожица Андре ме нарече разбойник и убиец и заяви, че ще накара да ме убият.
— Хубаво, ами детето й?
— Каза ми, че детето си нейно, а не мое.
— После?
— После се оттеглих.
Жилбер вдигна глава.
— Какво бихте направили вие? — попита той.
— Още не зная. Кажи ми какво възнамеряваш да направиш ти?
— Да я накажа за онова, което ми причини, и да я унижа.
— Това са само думи.
— Не, господине, това е решение.
— Но си допуснал може би да ти изтръгнат тайната и… парите?
— Тайната си е моя и никой няма да ми я изтръгне, а що се отнася до парите, те са си ваши и аз ви ги нося.
