Жилбер влезе у един хлебар на площад „Луи XV“ и си купи хляб за две су. Изяде го бързо, като вървеше към Версай. При чешмичката на площад „Конферанс“ се поспря, за да утоли жаждата си. После продължи пътя си, като отклоняваше подканите на кочияшите на фиакри, които не разбираха как един толкова добре облечен млад човек правеше икономия от петнадесет су с риск да изцапа лъснатите си с яйчена боя обуща.
Плановете на Жилбер бяха готови и той си бе избрал следния начин да направи своето предложение: най-напред ще отправи към барона тържествени думи, а после, щом получи позволението му, ще произнесе пред госпожица Андре толкова красноречива реч, че тя не само ще му прости, но и ще изпита уважение и обич към автора на чувственото слово.
В действителност Жилбер, макар и твърде отдалечен от обществото, с което беше живял, инстинктивно отгатваше, че тристате хиляди ливри в джоба му представляваха сигурна броня. Страхуваше се най-много от страданията на Андре, страхуваше се да не би това нещастие да го направи слаб и слабостта му да не му отнеме част от способите, които беше предвидил за успеха на начинанието си.
Най-после Жилбер навлезе в градините на Трианон, като гледаше не без чувство на гордост, което добре подхождаше на лицето му, всички работници, които до вчера бяха негови другари, а сега стояха по- долу от него. Най-напред попита за барон Дьо Таверне, като за целта се обърна към едно момче, което дежуреше в общите жилища.
— Баронът не е в Трианон — отговори момчето.
Жилбер се поколеба за миг.
— А господин Филип?
— Господин Филип замина с госпожица Андре.
— Замина ли? — извика уплашено Жилбер.
— Да. Преди пет дни.
— За Париж ли?
Момчето направи едно движение, с което искаше да каже „не зная“.
— Как не знаете? — продължи да вика Жилбер. — Госпожица Андре е заминала, без никой да знае къде, така ли? Тя не е заминала без причина, нали?
— Ама че глупост! — каза момчето, без да прояви особено уважение към кафявата дреха на Жилбер. — Разбира се, че не е заминала без причина.
— И каква е причината за заминаването й?
— Изглежда, че въздухът в Трианон влияел зле на здравето й и по предписание на лекаря тя напусна мястото.
Излишно беше да се задават повече въпроси. Беше очевидно, че момчето беше казало всичко, което знаеше за госпожица Дьо Таверне.
Жилбер се върна в своята стая и я откри такава, каквато я беше оставил. Прозорецът на Андре беше отворен, за да се проветрят помещенията. Погледът на Жилбер проникна чак до преддверието. Апартаментът беше напълно празен. Тогава Жилбер се отдаде на безкрайната си болка. Той заудря главата си в стената и се затъркаля по пода. После като безумен се втурна навън и слезе по стълбата сякаш имаше криле на раменете си. Потъна в горите на Трианон, заровил ръце в косите си, като надаваше викове и изричаше проклятия. Падна насред купищата изтравничета и запроклина живота си и онези, които го бяха надарили с такъв живот.
— О! Наистина е свършено! — проплака той. — Бог не иска да я намеря. Бог иска да умра от угризения, от отчаяние и от любов. Ето как ще изкупя престъплението си, ето как ще бъда наказан заради жената, която оскърбих. Къде може да е тя? В Таверне? Ще ида там, ще ида до всички краища на света, ще се изкача и до облаците, ако се налага. Баронът — си казваше той не без основание — може би не е напуснал Париж. Ще поговоря с него. Госпожица Андре е избягала. Наистина тя не би могла да остане в Трианон, но където и да е отишла, баща й ще знае къде е. Една негова дума ще ми посочи следите й и освен това той ще повика дъщеря си, ако успея да използвам алчността му.
Така Жилбер, окуражен от това ново хрумване, влезе в Париж към седем часа вечерта. Следвайки взетото решение, младежът отиде право до малката къщичка на улица „Кок-Ерон“ и без да се поколебае нито миг, почука на вратата й. Отговори му пълна тишина. Тогава той заудря отново с чукчето, но без резултат. Така му се изплъзна и последният източник за сведения, на когото беше разчитал. Обхванат от бесен гняв, той започна да хапе ръцете си, за да накаже тялото си, което страдаше по-малко от душата му. Внезапно прекоси улицата и бутна пружината на вратата на Русо, а после се изкачи по стълбите. В кърпичката, където криеше тридесетте бона, се намираше и ключът от тавана. Жилбер побърза да се хвърли навътре, както би се хвърлил и в Сена, ако тя течеше покрай това място.
153.
В която Жилбер разбира, че е по-лесно да се извърши престъпление, отколкото да се победи някой предразсъдък
Колкото повече намаляваше болезненото усещане, обзело Жилбер, толкова повече мислите му ставаха по-ясни. Припомни си как една вечер, в по-щастливи времена, му се беше приискало да получи новини за Андре, да я види, да чуе гласа й и как с риск да загуби живота си се бе спуснал по водосточната тръба от първия етаж чак додолу, до благодатната почва на градината.
„Да видим — каза си Жилбер — какво ще стане, ако отида за последен път там, като лазя на колене по пясъка на алеите и търся обожаваната следа, оставена от стъпките на моята любовница237.“
Жилбер притежаваше едно голямо качество — щом веднъж вземеше решение, го прилагаше бързо в действие. Изведнъж от вътрешността на къщата се чу шум, който накара младежа да потрепери. Жилбер отстъпи назад. Лицето му беше мъртвешки бледо, а главата му бе толкова измъчена от осем или десет дни, че като видя светлинка да пропълзява изпод вратата, той повярва, че суеверието — това дете на неграмотността и угризенията — запалваше пред очите му един от злокобните си пламъци и че именно този пламък се прокрадваше през процепите на капаците. Повярва, че душата му, цялата обременена от ужаси, вика друга душа и че е настъпил часът за видения, каквито имат безумните хора или маниаците.
И все пак стъпките и светлината се приближаваха. Жилбер виждаше и чуваше, без да вярва на очите и ушите си. Внезапно капакът на единия прозорец се отвори тъкмо когато младежът се приближаваше, за да погледне през процепите му. Ударът отпрати момъка настрана към стената и той нададе силен вик, после падна на колене. Повали го не толкова ударът, колкото гледката. Смяташе, че къщата е празна, бе почукал на вратата и не му бяха отворили, а сега там стоеше Андре.
Младото момиче (защото това наистина беше Андре, а не сянката й) също като Жилбер извика, но след малко вече не беше толкова уплашено, тъй като очевидно очакваше някого.
— Какво има? — попита тя. — Кой сте вие? Какво искате?
— О, простете ми, простете ми, госпожице! — прошепна Жилбер, като гледаше смирено в земята.
— Жилбер? Вие — тук? — провикна се Андре с изненада, в която бяха примесени и страх, и гняв. — Какво правите тук, приятелю?
Последното обръщение отекна болезнено чак до дъното на сърцето на младежа.
— О! Не ме укорявайте, госпожице — развълнувано каза той. — Бъдете милостива!
Андре погледна учудено Жилбер като жена, която не разбира това смирение.
— И най-напред — продължи Андре — станете! После ми обяснете как така сте тук?
— О, госпожице! — извика Жилбер. — Няма да стана, докато не ми простите!
— Какво сте ми направили, че да се налага да ви прощавам? Филип ли ви даде ключа?
— Ключа ли?
— Разбира се. Бяхме се уговорили да не отварям на никого в негово отсъствие. Значи, за да влезете, трябва той да ви е улеснил, освен ако не сте минали през стените.
— Брат ви ли? Господин Филип? — заекна Жилбер. — Не, не ми е давал ключа. Но не се отнася за брат ви, госпожице. Значи не сте заминали? Не сте напуснали Франция? О, какво щастие, щастие, на което не съм се надявал! — Жилбер беше застанал на едно коляно и с протегнати ръце благодареше на небето със странна набожност.
