— Върху главата ми ли казвате? Значи проклятие и наказание наведнъж. Забравяте, че е имало наказание. О, това е прекалено. Та вие имате същите грехове, осъждате ли и себе си също така строго, както осъждате мен?
— О, дори много по-строго! — отговори Жилбер. — Моето наказание ще бъде ужасно. Вече нямам вяра в нищо, ще се оставя да бъда убит от моя противник или по-скоро от врага ми. Мога да извърша и самоубийство, както ми нашепва моето нещастие, и съвестта ми ще ми го прости, тъй като моята смърт няма да представлява кражба към човечеството. Просто сте написали едно изречение, без да се замислите.
— Млъкни, нещастнико! — каза Русо. — Спри! Нима вече не си направил достатъчно злини с глупавата си доверчивост? Трябва ли да сътвориш още беди с глупавия си скептицизъм? Говореше ми за някакво дете? Разправяше ми, че си баща или че си щял да станеш такъв?
— Да. Така ви казах.
— Имаш ли представа какво означава — прошепна Русо съвсем тихо — да повлечеш със себе си не в смъртта, а в срама, същества, които са родени да дишат волно въздуха на добродетелта? Добродетелта е дадена от Бога на всеки човек, отбил се от майчината гръд. Чуй все пак колко ужасно е положението ми. Когато изоставих децата си, осъзнах, че обществото, което се чувства обидено от всеки по-издигнат духовно от него човек, се канеше да ми хвърли тази тежка обида в лицето като най-позорно заклеймяване. Тогава се оправдах чрез парадокси. Употребих десет години от живота си да давам съвети на майките как да гледат децата си — аз, който не съумях да бъда баща. Оправях препоръки и към отечеството си как да възпитава силни и честни граждани — аз, който бях слаб и подкупен. И ето, че един ден палачът, отмъстител и на обществото, и на отечеството, и на сирачето, видя сметката на книгата ми, понеже не можа да се разправи с мен. Изгори я като жив срам за страната, чийто въздух беше замърсила. Хайде, избирай, отгатни, отсъди дали съм постъпил правилно, като съм възбуждал духовете, и дали съм бил причинил зло с наставленията си? Моето сърце решава дилемата и то ми нашепва от лоното на гърдите ми: „Горко ти, безчувствен баща, изоставил децата си, горко ти, ако един ден срещнеш някоя млада проститутка, която безсрамно се смее на някой кръстопът — тя може би е твоя дъщеря и гладът я е подтикнал съм безчестие, или пък, ако видиш на улицата как задържат някой крадец, все още с умело откраднатия предмет в ръце — той може би е твой син и гладът го е принудил да стане престъпник!“
При тези думи Русо, който се беше понадигнал от креслото, се отпусна отново в него.
— Значи — каза младежът, като смръщи вежди, — никога не бихте изоставили децата си, ако имахте средства да ги храните?
— Ако разполагах само с необходимия минимум пари, никога не бих го сторил, кълна ти се!
И Русо тържествено протегна треперещата си ръка към небето.
— Стигат ли двадесет хиляди ливри, за да се изхрани едно дете? — попита Жилбер.
— Достатъчни са — отговори Русо.
— Добре. Благодаря, господине, сега вече зная какво трябва да направя — заяви Жилбер.
— Е, добре, скрийте се тук, дете мое, малкото таванче е свободно.
— Обичам ви, учителю! — провикна се Жилбер. — Предложението ви ме изпълва с радост, наистина не искам нищо освен подслон, що се отнася до хляба, ще го спечеля, знаете, че не съм мързеливец.
— А сега, това ли е всичко, което искахте? — попита Русо, като се опитваше с поглед да изтика Жилбер вън от стаята.
— Не, господине, още една дума, ако позволите.
— Говорете.
— Един ден в Люсиен ме обвинихте, че съм ви предал. Не съм предал никого, господине, просто преследвах любовта си.
— Да не говорим повече по този въпрос. Това ли е всичко?
— Да. А сега, господин Русо, когато човек не знае адреса на някого в Париж, възможно ли е да го научи?
— Разбира се, ако човекът е известен.
— Мъжът, за когото ви говоря, е доста известен.
— Името му?
— Граф Жозеф Балзамо.
Русо потрепери. Той не беше забравил събранието на улица „Платриер“.
— Какво искате от него? — попита той.
— Нещо много просто. Бях ви обвинил, учителю, че сте моралната причина за моето престъпление, тъй като смятах, че съм се подчинил единствено и само на природния закон.
— И разубедих ли ви? — извика Русо, като целият трепереше при мисълта, че върху него лежи подобна отговорност.
— Поне ми изяснихте нещата.
— Е, и? Какво искате да кажете?
— Че моето престъпление има не само морална, но и физическа причина.
— И граф Дьо Балзамо е физическата причина, нали?
— Да. Имах за пример подобни събития. Използвах случая, който ми се предостави, признавам го сега, действах като диво животно, а не както подобава на човек. Вие ми дадохте примера, а граф Дьо Балзамо ми предостави удобния случай. Знаете ли къде живее?
— Улица „Сен Клод“ в Маре.
— Благодаря. Отивам веднага при него.
— Внимавайте, дете мое — спря го Русо, — той е могъщ човек с твърде задълбочен и потаен ум.
— Не се бойте, господин Русо, аз съм решителен човек, а вие ме научихте да се владея.
— Бързо, бързо, качете се горе! — провикна се Русо. — Чувам, че външната врата се отваря, това несъмнено е госпожа Русо. Тя влиза. Скрийте се на тавана, докато влезе вкъщи. После излезте.
— Ключа, ако обичате.
— Закачен е на гвоздея в кухнята както обикновено.
— Довиждане, господине, довиждане.
— Вземете си хляб, а аз ще ви приготвя работа за тази вечер.
— Благодаря!
Терез едва беше затворила вратата на жилището и ето, че човекът, който следеше движенията й от прага на мансардата, слезе с такава бързина по стълбата сякаш силите му не бяха го напуснали след дългото гладуване. Умът му беше зает с надежда и омраза, а зад всичко това витаеше сянката на отмъщението, която го пробождаше с жалбите и обвиненията си. Той пристигна на улица „Сен Клод“ в трудно за описване състояние. Точно когато влизаше в двора на къщата, Балзамо съпровождаше до прага й принц Дьо Роан, който като човек с добро възпитание беше дошъл да направи ново посещение у щедрия алхимик. Докато принцът си тръгваше и за пореден път изказваше благодарностите си на Балзамо, бедното дете — с дрипави и окъсани дрехи — се промъкна вътре като куче, като не смееше да се огледа наоколо от страх да не би блясъкът да го заслепи.
Каретата на принц Луи го очакваше на булеварда. Прелатът премина пъргаво разстоянието до нея и щом вратата й се затвори след него, потегли бързо.
Балзамо я проследи с меланхоличен поглед и щом тя изчезна, се обърна към площадката на дома си. Там някакъв човек, който приличаше на просяк, беше заел умолителна стойка. Балзамо тръгна право към него. Въпреки че от устата му не се отрони нито дума, погледът му беше достатъчно изразителен и отправяше въпрос към посетителя.
— Само четвърт час разговор насаме, господине — каза дрипавият човек.
— Кой сте вие, приятелю? — попита Балзамо с безкрайно благ глас.
— Не ме ли познавате? — попита Жилбер.
— Не, но това няма никакво значение, влезте — каза Балзамо, без да се обезпокои от странния вид на просителя, от дрехите му и от опасността да му досади. — Наистина, струва ми се, че съм ви виждал някъде.
— В Таверне, господине, където дойдохте в навечерието на деня, преди там да се отбие дофината.
— Какво правехте в Таверне?
— Живеех там. Дойдох в Париж, където най-напред учих при господин Русо, после ме настаниха в
