осъдил на смърт. Е, добре, ще го съдя аз. Ще бъда също толкова безпристрастен и ще го убия. Е, докторе, сега вие, когото смятах за толкова щедър и издигнат човек, ще ме накарате ли да ви заплатя услугата или пък ще ми поставите някакво условие? Въпреки презрението, което ми засвидетелствахте преди малко, аз стоя по-високо от вас, защото ви доверих тайната си, без да имам задни мисли.
— Значи казвате, че виновникът е избягал? — попита доктор Луи замислено.
— Да, докторе. Несъмнено е предугадил, че предстои обяснение и изясняване на нещата. Когато е чул, че го обвиняват, си е плюл на петите.
— Добре. А сега какво желаете, господине? — попита лекарят.
— Нужна ми е помощта ви, за да оттегля сестра ми от Версай, за да обвия в още по-гъста сянка и в по- голямо мълчание страшната тайна, която ще ни опозори, ако стане публично достояние.
— Ще ви задам един-единствен въпрос.
Филип се накани да възрази.
— Чуйте ме — спря го лекарят със знак, който повеляваше спокойствие. — Един философ и християнин, когото вие направихте свой изповедник, е принуден да ви поиска на свой ред услуга — не като отплата за направената от него, а заради съвестта си. Човечността е дълг, господине, а не добродетел. Уведомявате ме, че ще убиете човек, аз съм длъжен да ви попреча, както бих попречил с всичко в моя власт — дори насилие, за да спра престъплението, извършено върху сестра ви. Ето защо, господине, в името на Бога ви призовавам да ми се закълнете…
— О, никога, никога!
— Ще го сторите! — извика доктор Луи пламенно. — Човече с благородна кръв, признайте, че навсякъде е Божията ръка.
— Подигравате ли ми се, господине? Та той може пак да ми се изплъзне.
— Кой знае? Ех, господи… Знаем, че един убиец бяга, страхува се от ешафода, но, странно, желязната ръка на правосъдието го привлича като магнит и той коленичи пред палача. Запазете мълчание, погребете нещастието.
— И кой ще узнае, като убия този урод, че съм го направил заради сестра ми?
— Ще трябва да измислите някаква причина за това убийство.
— Добре, докторе. Ще ви се подчиня. Няма да преследвам виновника, но Бог е справедлив. О, да. Той ще използва факта, че не е наказан като примамка, и ще ми го прати в ръцете.
— Това ще означава, че Бог го е осъдил. Дайте ми ръката си, господине.
— Ето.
— Какво трябва да се направи за госпожица Дьо Таверне? Кажете.
— Ще трябва, господине, да намерим за пред дофината претекст, за да я отдалечим оттук за известно време — например тъга по родния край, смяна на въздуха, спазване на определен режим… Това се отнася до вас и затова ви търся. Ще отведа сестра ми в някое кътче на Франция, например в Таверне, далеч от всички очи и от всички подозрения…
— Не, не, господине. Това е невъзможно. Бедното дете има нужда от постоянни грижи, от усърдна утеха. Ще има нужда и от помощта на медицината. Позволете ми да й намеря местенце надалеч оттук, в област, която познавам, много по-скрито и по-сигурно убежище от дивата страна, където се каните да я отведете.
— Тогава, докторе, захващайте се за работа.
— Още днес, господине.
— Предупредете дофината.
— Още тази сутрин.
— Що се отнася до останалото…
— След двадесет и четири часа ще имате отговор.
— О, благодаря, благодаря ви, докторе. За мен Бог сте вие!
— Добре, младежо, щом всичко е уговорено, изпълнете мисията си — върнете се при сестра си, утешете я, закриляйте я.
— Довиждане, докторе, довиждане!
150.
Бащата и синът
Когато Филип се върна при сестра си, я откри твърде възбудена и много разтревожена.
— Приятелю — каза тя, — във ваше отсъствие мислех много за онова, което ми се случи в последно време. Това е пропаст, която ще погълне и малкото ми останал разсъдък. Срещнахте ли се с доктор Луи?
— Идвам от дома му, Андре.
— Този човек отправи ужасно обвинение към мен. Вярно ли е то?
— Не се е излъгал, сестричке.
Андре пребледня и нервен пристъп сгърчи тънките й дълги бели пръсти.
— Името! — каза тя. — В такъв случай, кажете ми името на подлеца, който ме погуби!
— Не трябва да го узнаете, сестричке. Никога.
— О, Филип, не ми казвате истината. Лъжете за сметка на собствената си съвест… Трябва да науча името. Колкото и слаба да съм, ми е останала молитвата и чрез нея мога да обърна целия Божи гняв в оръжие срещу него… Кажете ми името на този човек, Филип!
— Андре — каза той, — не мога да ви кажа нещо, което не е известно и на мен.
Филип стисна двете си ръце в юмруци и вдигна очи към небето.
— Може би познавам този мъж! — извика Андре с нарастващи гняв и възмущение. — Усетих върху себе си отново странното му влияние.
— Той е невинен. Срещнах се с него. Имам и доказателство… Не търсете повече, Андре, откажете се…
Обхванат от ужасно отчаяние, Филип закри лицето си с ръце. После изведнъж откри лицето си.
— От какво се оплаквам? — каза той с усмивка. — Сестра ми е чиста и ме обича. Никога не е предала нито доверието ми, нито приятелството ми. Тя е млада като мен, добра като мен. Ще живеем заедно, ще остареем заедно… Двамата ще сме по-силни от целия свят!
Докато младежът я утешаваше, Андре ставаше все по-тъжна. Тя сведе към земята бледото си чело, а погледът й придоби същото изражение на мрачно отчаяние, от което Филип току-що се беше поотърсил с цялата си смелост.
— Говорите само за нас двамата — каза тя и впи проницателните си сини очи в живото подвижно лице на брат си.
— За кого още искате да говоря, Андре — попита младежът, като издържа погледа й.
— Ние имаме баща. Той как ще се отнесе с дъщеря си?
— Казах ви и вчера да забравите всичките си мъки и страхове, да ги отхвърлите от съзнанието си, както вятърът отхвърля утринната омара, да прогоните всеки спомен и всяко чувство, ако те не се отнасят до мен — отвърна студено Филип. — Наистина, скъпа ми Андре, никой не ви обича повече от мен и никой не ме обича повече от вас. Защо ние, изоставените сирачета да се обременяваме с ярема за отплата към баща ни?
— Но тогава, братко, трябва ли да мисля…
— Не трябва да губим време в ненужни разговори, приятелко. Съберете всичко, което имате. Доктор Луи ще уведоми дофината за вашето заминаване. Знаете какви доводи ще изтъкне — че имате нужда да промените въздуха, че имате необясними страдания. Пригответе всичко за пътуването.
Андре стана:
— И мебелите ли? — попита тя.
— О, не, не. Бельо, дрехи, бижута.
Андре се подчини. Приготви няколко сандъка. Опразни в тях най-напред чекмеджетата с бельо на скрина, после взе дрехите от гардероба, където се беше скрил Жилбер, а накрая взе и няколко ковчежета и поиска да ги сложи в най-големия сандък.
— Какво е това? — попита Филип.
