мой! След него идва друг мъж, а аз не мога нито да стана, нито да се защитавам, нито дори да викам. Та аз спя!
Лицето на Андре изрази дълбока страдание.
— Назовете този мъж — каза Балзамо. — Аз го искам.
— Кралят — промълви Андре.
Филип настръхна.
— А! — промълви Балзамо. — Имах подобни съмнения.
— Той се приближава до мен, говори ми — продължи Андре, — взема ме в ръцете си, прегръща ме, целува ме… О, братко!
По бузите на Филип се стичаха едри сълзи, а ръката му стискаше дръжката на дадената му от Балзамо шпага.
— О, какво щастие! Той е объркан… Спира ласките… Уплашен е и побягва. Андре е спасена!
Филип дишаше на пресекулки и поглъщаше всяка излязла от устата на сестра му дума.
— Андре е спасена! Спасена е! — повтори той машинално.
— Почакай, братко, почакай!
Като че ли за да си даде кураж, младото момиче потърси подкрепа в ръката на Филип.
— Там, там, в стаята на Никол, той е с нож в ръка…
— С нож в ръка ли?
— Виждам го. Блед е като смъртник.
— Но кой?
— Жилбер.
Дъхът на Филип спря.
— Върви след краля. Затваря вратата след него. Настъпва с крак свещта, която е паднала на пода и е подпалила килима. Приближава към мен… О!
Младото момиче се хвърли в прегръдките на брат си. Цялото й тяло се вдърви, като че щеше да се пречупи.
— О, мизерник! — каза тя накрая.
После падна отново в леглото, останала съвсем без сили.
— Боже мой! — провикна се Филип, който не смееше да прекъсне сестра си.
— Той е! Той е! — прошепна тя.
Накрая викът на Андре заглуши всичко.
— Какво е това? Чуйте! — запита Балзамо. — Сякаш се отвори някаква врата.
— Това беше той! — извика Андре. — Пак той! Жилбер! Жилбер, все той! Ще го убиеш, нали, Филип? О, Филип, ти ще го убиеш!
— О, да! — извика младежът и се втурна към преддверието с гола шпага в ръка, а Андре се строполи отново върху софата.
Балзамо се втурна след младия човек, хвана го за ръката и му каза:
— Внимавайте, господине! Тайната ще стане публично достояние. Утрото вече настъпи, а когато се вдигне шум в кралския дом, ехото е звучно!
— О, Жилбер, Жилбер — прошепна Филип, — скрил се е там, чувал ни е. Можеше да го убия! Проклет да е този злодей!
149.
Малката градина на доктор Луи
Доктор Луи се разхождаше в малка градинка, обградена от четири стени — част от имотите на стар манастир.
Една малко навъсена слугиня, каквито са слугините на хора, погълнати от работата си и нежелаещи да се тормозят с каквото и да било, беше поела поддържането на цялата му къща. При шума от бронзовото чукче, което отекна под ръката на Филип, тя се приближи до вратата и я открехна. Вместо да води преговори с нея, младежът влезе. Щом се озова на алеята, забеляза първо градината, а после и доктор Луи. Без да обърне никакво внимание на протестите и виковете на бдителната пазачка, той се втурна напред. При шума от неговите стъпки лекарят вдигна глава.
— А! — изненада се той. — Вие ли сте?
— Простете ми, докторе, че влязох без разрешение и смутих вашето уединение, но дойде моментът, който предвиждахте. Имам нужда от вас и съм дошъл да ви моля за помощ.
— Обещах ви я, господине — каза лекарят.
Филип се поклони, но беше твърде развълнуван, за да започне разговор.
Лекарят разбра колебанието му. Силно обезпокоен от бледността на Филип, тъй като се страхуваше по време на развоя на драмата да не е станало някое нещастие, попита:
— Как се чувства болната?
— Доста добре, слава на Бога — отвърна Филип. — Сестра ми е толкова почтена и изпълнена с достойнство, че наистина Бог не прояви справедливост, изпращайки й страдание и излагайки я на опасност.
Лекарят погледна внимателно Филип сякаш за да прецени какво става в душата му. Думите му изглеждаха продължения на вчерашните му упорити отрицания на фактите.
— В такъв случай — каза той — тя вероятно е била жертва на изненада или клопка?
— Да, докторе, жертва е на нечувана изненада и на долна клопка.
Практикуващият учен сплете ръце и вдигна очи към небето.
— Уви — въздъхна той, — живеем в ужасно време.
Филип хвана доктор Луи за ръката и му каза:
— Господине, странно, притежавам здрав разсъдък, плод на дълбоко убеждение и на неопетнена съвест. Искам не някой друг да въздаде справедливост за мен, а аз самият да я извоювам. Не искам да оставя сестра си сама и умираща от мъка, ако ме убият. Искам да отмъстя за нея, като убия виновника.
— Ще го убиете? Вие — един благородник! Ще извършите убийство?!
— Но, господине! Ако го бях видял да се промъква като крадец десет минути преди да извърши престъплението, в стая, където низшето му положение дори не му дава право да припари, и ако го бях убил тогава, всеки щеше да каже, че съм постъпил, както трябва. Защо да го пощадя сега? Нима престъплението го е направило недосегаем?
— Значи този кървав план е замислен в ума ви, решен в сърцето ви?
— Да. Замислен и твърдо решен! Със сигурност ще го намеря един ден, въпреки че се крие, и тогава, кълна ви се, господине, ще го убия като куче — без никаква милост и без да изпитвам угризения.
— В такъв случай ще извършите престъпление, равно на извършеното, дори може би още по-тежко, тъй като човек никога не знае дали някоя непредпазлива дума или вродено кокетство от страна на жената не са предизвикали желанието и природата на мъжа. Убийство! Та вие имате и други възможни начини да поправите злото. Нима един брак…
Филип вдигна глава.
— Не знаете ли, че родът Таверне Мезон-Руж е известен още от кръстоносните походи и че сестра ми е с толкова благородна кръв, както е една инфанта или ерцхерцогиня?
— О, да, разбирам. Виновен е само той — нищожество с долен произход, както се изразявате вие, хората от сой. Да, да — продължи лекарят и се усмихна горчиво, — вярно е. Бог е създал хора от некачествена глина, за да ги убиват други, изваяни от по-фина материя. Да, имате право, господине. Убивайте…
И доктор Луи обърна гръб на Филип и се върна към заниманието си да изтръгва плевелите от градината.
— Изслушайте ме, докторе — каза Филип и скръсти ръце. — Тук не става дума за някой съблазнител, когото кокетка е насърчила веднъж или няколко пъти. Не става дума за мъж, когото са предизвикали, както се изразявате вие. Това е един бедняк, израснал в дома ни, който ядеше нашия хляб по милост. Той се възползва от неестествено предизвикан сън и припадък и омърси предателски и подло най-святата и чистата сред жените, нея — която на дневна светлина не смееше да погледне в очите. Съдът със сигурност би го
