— Това е ковчежето с огърлицата, която Негово величество ми изпрати, след като бях представена в Трианон.
Филип пребледня, като прецени колко е скъп подаръкът.
— Само с тези скъпоценности ще живеем по подобаващ начин навсякъде — каза Андре. — Обзалагам се, че само перлите струват сто хиляди ливри.
Филип затвори ковчежето.
— Наистина са много ценни — заяви той, като затвори ковчежето и го взе от ръцете на Андре. — Нямаше ли още някакви скъпоценни камъни?
— О, приятелю, те не могат да се сравняват с тези. Украсяваха тоалетката на добрата ни майчица преди петнадесет години. Часовникът, гривните, обиците са украсени с брилянти. Пазим и самия портрет. Баща ни искаше да продадем всичко, тъй като тези неща вече не били на мода.
— Но само те ни остават — каза Филип. — Те са единственото ни богатство. Сестричке, ще дадем за претопяване златните украшения, ще продадем и скъпоценните камъни от портрета. Така ще получим около двадесет хиляди ливри, достатъчна сума за двама несретници.
— Но ковчежето с перлената огърлица е мое! — настоя Андре.
— Никога не се докосвайте до тези перли, Андре, те ще ви изгорят пръстите. Всяка от тях е с особен характер и оставя особен отпечатък върху шията, на която виси, и така опетнява челото на притежателката си.
Андре настръхна.
— Ще взема това ковчеже, Андре, и ще го върна на когото принадлежи. Казвам ви, това богатство не е наше и ние нямаме никакво желание да претендираме за него, нали?
— Както кажете, братко — отвърна Андре, като трепереше от срам.
— А сега, сестричке, облечете се за последното си посещение при дофината. Бъдете съвсем спокойна, много почтителна, покажете дълбоко съжаление, че напускате една толкова издигната покровителка.
— Но аз наистина изпитвам съжаление — прошепна Андре развълнувано, — към нещастието ми се прибавя и тази болка.
— Отивам в Париж, сестричке, ще се върна тази вечер и веднага ще ви отведа със себе си. Разплатете се тук за всичко, което дължите, ако имате задължения.
— Не. Не дължа нищо. Никол избяга… а, да, бях забравила Жилбер.
— Дължите нещо на Жилбер ли? — извика Филип.
— Но да — каза съвсем естествено Андре. — Той ми носеше цветя от началото на пролетта. Както и сам казахте, понякога съм несправедлива към това момче, което в края на краищата беше любезно… Ще му се отплатя по друг начин.
— Не, не. Ще загубите ценно време… Ще направим друго. Като минавам през алеите, ще се срещна с него, ще си поговорим и… ще му платя…
— Щом е така, добре. Довиждане, до тази вечер.
Филип целуна ръка на младото момиче, което се хвърли на врата му. Той я притисна нежно и чу биенето на сърцето й. После, без да се бави, замина за Париж. Каретата го остави пред прага на малкия дом на улица „Кок-Ерон“. Знаеше, че там ще намери баща си.
Когато Филип позвъни на вратата, баронът се разхождаше из градината и съседния двор и изричаше ужасяващи слуха ругатни. Затова посрещна Филип с едва доловима досада и с леко любопитство. Не му трябваше много време, за да забележи ужасната бледност ни сина му, скованото му лице и сгърчената му уста. Така въпросите, които се канеше да му зададе, замръзнаха на устните му и той каза само:
— Вие? По какъв случай?
— Ще имам честта да ви обясня, господине — отвърна Филип.
— Това момче винаги има тържествени маниери, които ме обезпокояват. Вест за нещастие или за сполука ми носите?
— Нещастие, господине — каза сериозно Филип.
Баронът се олюля.
— Съвсем сами ли сме тук? — запита Филип.
— О, да.
— Не искате ли влезем вътре в къщата, господине?
— Защо не останем на открито и не поговорим под тези дървета…
— Защото има неща, за които не се разговаря под синия небесен свод.
Баронът погледна сина си и се подчини на безмълвния му знак, като се престори на безразличен и дори на лицето му се изписа усмивка. Последва го в ниската зала, чиято врата Филип вече беше отворил. Едва след като я затвори грижливо, младежът изчака баща му да потвърди, че е готов да слуша, и го изчака да седне удобно в най-хубавото кресло.
— Господине — каза Филип. — Сестра ми и аз ще се сбогуваме с вас.
— Как така? — попита силно изненаданият барон. — Вие ще си тръгнете? Ами службата?
— Вече няма такава за мен… Знаете, че обещанията на краля не се осъществиха… за щастие.
— Обяснете ми… Как така сте щастлив, че вече не сте полковник на един хубав полк? Отивате далеч с вашата философия.
— Но не отивам твърде далеч, като предпочитам честта пред изпълнения с безчестие успех. Но, умолявам ви, господине, да не навлизаме в размишления по този повод…
Баронът свъси вежди.
— А сестра ви? И тя ли забравя дълга си и службата си при госпожата?
— Тя трябва да подчини задълженията си на други по-важни, господине.
— А от какъв характер са те, моля?
— Продиктувани от най-наложителни обстоятелства.
Баронът се надигна от креслото и смотолеви.
— Винаги съм мразил гатанките.
— Ще обясня тогава. Сестра ми си отива, тъй като е принудена на бяга, за да избегне позора.
Баронът избухна в смях.
— Ама че деца за пример имам! — провикна се той.
Филип вдигна рамене.
— Господине, и аз като вас имам съвест и съзнавам необходимостите, които ми налага честта, но не пролятата кръв ще върне обратно…
— Думи, празни думи, фрази на философ! — провикна се старецът, раздразнен до такава степен, че чак изглеждаше величествен. — Впрочем щях без малко да кажа думи на… страхливец.
— Добре сторихте, че се въздържахте, господине — отвърна Филип, като силно пребледня и потрепери.
Баронът издържа гордо безпощадния и заплашителен поглед на сина си.
— Та, казвах — поде отново той, — и моята логика не е така лоша, както искат да ми внушат, че всяко безчестие на света произлиза не от дадена постъпка, а от целта, заради която е извършено. Ето как отговаря на нападението на безчестника благородник, който носи името Таверне Мезон-Руж! Минавам на сестра ви. Ако според моята система за критерии мъжът не трябва никога да бяга от нещо или някого, с когото може да се бие, жената също трябва да отстоява твърдо позициите си. За какво служи добродетелта, господин философ, ако не за да отблъсква нападенията на порока?
И барон Дьо Таверне отново започна да се смее.
— Госпожица Дьо Таверне се е уплашила… нали? Почувствала се е слаба…
— Господине — възрази Филип, като се приближи до баща си, — госпожица Дьо Таверне не е слаба, а е победена! Измамена е и е попаднала в клопка.
— Но аз не разбирам…
— Ще разберете… Някой подлец е вкарал някого в стаята на госпожица Дьо Таверне…
Баронът пребледня.
— Този подлец — продължи Филип — е искал името Таверне, моето и вашето, господине, да се покрие с петно, което не може да се изчисти. Да видим! Къде е шпагата на младежа, който ще пролее кръв и струва ли си трудът?
