— Господин Филип…
— А! Не се страхувайте от нищо! Не обвинявам никого, не познавам никого… Престъплението е замислено в мрак и е станало в мрак… Никой няма да пита нищо, когато след няколко месеца види сестра ми, господин барон!
— Но в такъв случай, Филип — извика старецът с блеснали от радост очи, — късметът и славата на дома ни не са угаснали, в такъв случай ние печелим!
— В такъв случай вие сте наистина такъв, за какъвто ви мислех — каза Филип с огромно отвращение.
— Нахалник!
— Достатъчно! — възрази Филип. — Внимавайте, като говорите толкова високо, да не събудите духа на майка ми.
Баронът сведе глава пред огъня, който искреше от очите на сина му.
— Дъщеря ми — каза той след малко — няма да ме напусне против волята ми.
— Сестра ми няма да ви види повече, татко — заяви Филип. — Изпрати ме да ви го кажа.
Баронът изтри с треперещата си ръка напуканите си и влажни устни.
— Така да бъде! — каза той и добави — Не случих с децата си — синът е глупак, а дъщерята е неопитомена.
— Имах още две неща да ви казвам, господине. Ето първото: Кралят ви е дал едно ковчеже с перли… Дал ги е на вас, господине… Няма значение впрочем… Сестра ми не носи подобни бижута… Госпожица Дьо Таверне не е проститутка. Тя ви моли да върнете ковчежето на онзи, който ви го е дал, или в случай че се страхувате да не обидите Негово величество, който направи толкова за нашето семейство, да го задържите вие.
Филип подаде ковчежето на баща си. Той го взе, отвори го, погледна перлите и го хвърли върху едно шкафче.
— Понеже не сме богати, господине, тъй като вие заложихте или продадохте всичко, дори онова, което принадлежеше на майка ни, о, не ви упреквам за това, не дай Боже…
— И по-добре — каза баронът през зъби.
— В края на краищата, тъй като скромното ни наследство включва само Таверне, ви молим да изберете за ваш дом между Таверне и тази малка къщичка. След вашия избор ще се оттеглим в другия.
Баронът ядно смачка дантеленото си жабо. Гневът му се забелязваше единствено по мърдането на пръстите му, по слабата пот на челото му и потрепването на устните му. Филип дори не забеляза тези признаци, тъй като беше извърнал глава.
— Предпочитам Таверне — отговори баронът.
— Тогава за нас остава къщичката.
— Кога заминавате?
— Още тази вечер… Не, веднага.
Като каза тези думи Филип се поклони.
— В Таверне — продължи баронът — човек изглежда като крал с рента от три хиляди ливри… Аз ще бъда крал и половина. Филип, позволявам ви да подпишете с нашето фамилно име първия си философски трактат, който ще публикувате. Що се отнася до Андре… и до нейната първа творба… посъветвайте я да я кръсти Луи или Луиз. Това име носи щастие.
Баронът излезе, като си подсвиркваше, а Филип, с кръвясали очи и пламнало в огън чело, стисна дръжката на шпагата си и прошепна:
— Дари ме с търпение и забрава, Боже!
151.
Случай на съвест
След като преписа грижливо и педантично както обикновено няколко страници от „Мечтанията на един самотник“234, Русо довърши скромната си закуска.
Въпреки предложения му от господин Дьо Жирарден отдих в прекрасните градини на Ерменонвил235 Русо се колебаеше дали да стане роб на силните на деня, както наричаше този кръг хора поради вечните си човеконенавистни настроения, и затова все още обитаваше малкото жилище на улица „Платриер“, което ние вече познаваме.
През това време Терез беше сложила ред в малкото домакинство и с кошница в ръка тръгваше на пазар. Беше девет часът сутринта. Според привичките си тя дойде да попита Русо какво би искал да вечеря.
— Както пожелаете, стига да има череши и цветя — отвърна той.
— Ще видим, ако не са много скъпи — заяви Терез.
— Разбира се — съгласи се Русо.
— Не знам дали това, което работите, има някаква стойност или не, но ми се струва, че ви плащат по- малко отпреди.
— Грешиш, Терез, плащат ми все същото, но се уморявам и работя по-малко. Освен това книжарят ми закъснява с половин час.
— Искате ли си черешите, лакомнико? Интересуват ли ви цветята, безделнико?
— Какво да се прави, добра ми стопанке — каза Русо с ангелско търпение, — духът и тялото ми са болни и не мога да излизам. Възраждам се, като поне гледам какво е хвърлил Бог с пълни шепи из полята.
Русо действително бе блед и замаян. Ръцете му мързеливо прелистваха книгата, но очите му не четяха. Терез поклати глава:
— Добре, излизам за час. Не забравяйте, че съм сложила ключовете под изтривалката, в случай че имате нужда от тях…
— О, няма да излизам — каза Русо.
— Знам, че няма да излезете, защото едва се държите на краката си. Казвам ви това, в случай че дойдат хора и се наложи да им отворите. А не било лошо и да им обърнете малко внимание. Ако се позвъни, със сигурност това не съм аз.
— Благодаря ти, добра ми Терез, благодаря ти.
Щом вратата се затвори, Русо се възползва от уединението и се отпусна с наслада на стола, загледа се в птичките, които клъвваха по някоя троха хляб на прозореца, и се обърна към слънцето, което успяваше да се промъкне между комините на съседните къщи. Мисълта му, млада и бърза, разпери криле веднага щом се почувства свободна, както се случва с мързеливците след щастлив обяд. Внезапно входната врата изскърца и откъсна философа от сладкото му бленуване.
— Какво? Вече се връща ли? Да не би да съм заспал, докато ми се струваше, че просто мечтая?
Вратата на кабинета му бавно се отвори. Русо, с гръб към нея, не си направи труда да се обърне, защото беше убеден, че Терез се връща. Последва миг мълчание. После един глас разби тишината и накара философа да потрепери:
— Извинете, господине…
Русо живо се обърна.
— Жилбер! — възкликна той.
— Да, аз съм Жилбер. Моля ви още веднъж да ме извините, господин Русо.
Видът на Жилбер накара Русо до потръпне и изтръгна от гърлото му жалостиво възклицание, което сякаш изразяваше безпокойство.
— Какво правите тук? — извика живо Русо, който не обичаше безредието и ако го забележеше у другите хора, гледаше на него като на зла умисъл.
— Господине — отговори му Жилбер, — гладен съм.
Русо отново потрепери, като чу гласа му да изрича най-ужасната дума в човешкия език.
— А как влязохте тук? — попита Русо. — Вратата беше заключена.
— Господине — отвърна Жилбер, — знам, че госпожа Терез обикновено оставя ключовете под изтривалката.
Русо се изправи, като се хвана с две ръце за облегалките на креслото си.
— Чуйте ме — каза Жилбер, — отделете ми един миг, само един миг, уверявам ви, господин Русо, че заслужавам да бъда изслушан.
