— Този мързеливец Жилбер вижда всичко. Отиди да подготвиш багажа.
— Готов е, господине.
— Как така готов е?
— Да, като чух заповедта на дофината, влязох в стаята на господина и опаковах дрехите и бельото.
— Къде се бъркаш, проклетнико!
— Но, господине, мислех, че ще направя добро, като изпреваря желанията ви.
— Глупак! Хайде, помогни на дъщеря ми.
— Благодаря, татко, но Никол ще се справи.
Баронът отново се замисли.
— Но, по дяволите — каза той на Ла Бри, — има нещо невъзможно.
— Кое, господине?
— Това, за което не си помислил, защото та въобще не мислиш.
— Кажете, господине?
— Че Нейно кралско величество замина, без да остави нещо на господин Дьо Бозир, или че магьосникът е изчезнал, без да каже и дума на Жилбер.
В този момент чуха нещо като леко подсвирване в двора.
— Господине, викат ви — каза Ла Бри.
— Сержантът на краля ли?
— Да. И Жилбер също се разхожда наоколо като че ли има нещо да каже.
— Татко — каза Андре, приближавайки барона, — разбирам какво ви тревожи в този момент. Вие знаете, че имам тридесетина луидора и красивия, украсен с диаманти часовник, който кралица Мария Лежинска62 е дала на майка ми.
— Да, детето ми, добре — отвърна баронът, — но запази ги, ще ти трябва хубава рокля за появата ти. През това време аз трябва да намеря средствата. Но тихо, Ла Бри идва.
— Господине — извика Ла Бри, влизайки, като държеше в ръката си писмо, а в другата няколко златни монети, — господине, вижте какво е оставила дофината за мен — десет луидора, господине, десет луидора!
— А писмото, глупако?
— А! Писмото е за вас, господине. От магьосника е.
— От магьосника? А кой ти го предаде?
— Жилбер.
— Отдавна си знаех, глупак такъв, дай го, дай го бързо!
Баронът грабна писмото от Ла Бри, отвори го бързо и прочете съвсем тихо:
Господин барон, откакто такава височайша особа докосна моите съдове у вас, те ви принадлежат. Затова запазете ги като спомен и мислете понякога за признателния ви гост.
Жозеф Балзамо
— Ла Бри! — извика баронът, след като за момент се замисли.
— Да, господине?
— Има ли добър златар в Бар-льо-Дюк?
— О, да господине, онзи, който поправи чашата на госпожица Андре.
— Добре, Андре, сложете настрана чашата, от която пи Нейно кралско величество, и заповядайте да пренесат остатъка от сервиза в каретата. А ти, нищожество, тичай в подземието и занеси на този благородник остатъка от хубавото вино.
— Една бутилка ли, господине? — каза Ла Бри с дълбока тъга.
— Достатъчно е.
Ла Бри излезе.
— Хайде, Андре — продължи баронът, хващайки ръцете на дъщеря си, — хайде, смелост, детето ми. Отиваме в двора. Там има много свободни титли, много абатства за раздаване, немалко полкове без генерали, доста заплати за получаване. Дворът е хубаво място, добре огрявано от слънцето. Винаги бъди там, където е най-светло, ти си най-хубава за гледане. Върви, детето ми, върви!
Андре на свой ред излезе, след като поднесе челото си на барона. Никол я последва.
— Хей, Ла Бри, чудовище такова, грижи се добре за сержанта, чуваш ли?
— Да, господине — отговори прислужникът от избата.
— А аз — продължи баронът, ситнейки към стаята си, — аз ще си подредя документите. След един час трябва да сме вън от тук, чу ли, Андре? Значи най-накрая ще напусна Таверне, и то през парадния вход. Какъв честен човек е този магьосник! Всъщност ставам суеверен като дявол. Но побързай, Ла Бри, нещастнико!
17.
Двадесет и петте луидора на Никол
През това време, вече в стаята си, Андре се приготвяше за заминаването. Никол й помагаше с жар, което разпръсна облака, издигащ се между нея и господарката й заради сцената сутринта.
Андре я следеше с ъгълчето на окото си и се усмихваше, като виждаше, че нямаше да стане нужда дори да прощава.
„Никол е добро момиче — си казваше тихо тя, — предана. Има си свои слабости като всяко живо същество на земята!“
Никол от своя страна не беше момиче, което ще изпусне от поглед изражението на господарката си, и забелязваше нарастващото доброжелателство, което се изписваше по спокойното й красиво лице.
„Колко съм глупава — мислеше тя, — без малко да се скараме заради този малък глупак Жилбер с госпожицата, която ме отвежда в Париж, където почти всеки натрупва богатство.“
Беше трудно по този огромен наклон две чувства на симпатии, търкалящи се едно към друго, да не се срещнат въобще и срещайки се, да не се докоснат. Андре проговори първа.
— Сложете дантелите ми в някаква кутия — каза тя.
— В каква кутия, госпожице? — запита прислужницата.
— Нямаме ли някаква?
— Напротив, в моята стая е онази, която госпожицата ми даде.
И Никол се втурна да я търси с такова желание, което вече напълно убеди господарката й да забрави всичко.
— Но тази кутия е твоя — каза тя, виждайки я да се връща — и ти можеш да имаш нужда от нея, бедно дете.
— Ами! Ако госпожицата има повече нужда от нея, отколкото аз, може да я вземе, защото всъщност кутията й принадлежи.
— Винаги когато искаш да подредиш нещо, нямаш достатъчно място. Ето защо тя ти трябва повече, отколкото на мен.
Никол се изчерви.
— Трябва ти кутия, за да сложиш вътре сватбените си бижута.
— О, госпожице — каза весело Никол, поклащайки глава, — моите бижута не заемат много място и лесно ще намеря къде да ги сложа.
— Защо? Като се омъжиш, искам да бъдеш красива, дори богата, Никол.
— Богата?
— Да, богата, според положението си естествено.
— Госпожице, значи сте ми намерили някой земеделец.
— Не, но ти намерих зестра.
— Наистина ли, госпожице?
— Знаеш ли какво има в кесийката ми?
— Да, госпожице, цели двадесет и пет луидора.
